Искровете (Историко-географски очерк)

Купища сухи пари влизат в джобовете на искровци от тия дъски и бичмета, мертеци и дялани греди, защото София расте, без да старее, и лесно поглъща строителния материал от Искровете. Само къщите на искровци остават предишните. Те са ниски, доста схлупени, най-често покрити с плочи, понеже местната песъклива почва не е годна за изпичането на керемиди. Дори тухлите от такава пръст са много ронливи. Затова градежът е от камъни. Такива има и при развалините на маданите и видните, и в реките, и в Надарица, край срутищата на изчезналия град. Оттам идат и покривните плочи. Само високите плевни са със стени от разцепени смърчови клони, изкусно приплетени в гредите, а отвън и отвътре измазани с кал и плява.

Парите от дървения строителен материал отивали за гора и добитък, за нови дворища и шумни, предълги сватби. Особено за сватбите в Говедарци. Чрез тях потомците на някогашните манастирски говедари сякаш искали да се предпазят от действието на отколешната калугерска клетва за отвлечените говеда на Рилската обител. А клетвата била люта: жените на говедарите трудно да зачеват, момите им без свян да раждат преди брака. Затова те бързали да вдигат сватби. А може би и за да се веселят. Защото калугерската клетва била изветряла през вековете и от много челяд къщите на говедарчани вече опирали в дворищата на Мацакурово. Двете селца се слели в едно. Някои го наричали Говедарци, други — Мацакурово, според вкуса и настроението.

Впрочем името на слятото село било без значение, тъй като и говедарчани, и мацакурци говорили на „че“, като истински шопи, потомци на някогашните пришълци от дупнишкия край, докато самоковското „ке“ било в употреба и в Доспей махала, и в Бели Искър, та дори и в Сръбско село. През тия първи години след Освобождението никой не се дразнел и от сръбското име на селището при Леви Искър. Тогава отношенията на младото Княжество със западните съседи били добри. Ала когато избухнала Сръбско-българската война, самите сръбскоселци изпратили момците си на фронта, а после побързали да пренаименуват селището си в Мала църква. Тъй църквичката, изградена, според легендата, от Бошковия брат Петър, дава новото име на селото. И бившите сръбскоселци станали малоцърковчани.

За шумните сватби били нужни и просторни църкви, а в Искровете имало само две малки църквички, и двете полузарити в земята — едната в Мала църква, другата в бившето землище на Мацакурово. Истината е, че още към 1870 година говедарчани издигнали нова висока църква на мястото на старата, разширявана на два пъти в миналото, но пак тясна и тъмна с двете си малки прозорчета. Нямало божи храмове нито в Доспей махала, нито в Маджаре и Бели Искър. Първи белоискровци издигнали нова църква, наречена на светата Богородица. Втори пред бога се отсрамили доспеймахленци. И те, като малоцърковци, нарекли църквата си на свети Петър, та съборът им да става посред лято, а не като никулденския курбан на говедарчани. Маджарци последни издигнали своя църква, осветена от митрополит Доситей едва в 1898 година.