Искровете (Историко-географски очерк)
- Автор: Христофоров Асен Г.
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Искровете (Историко-географски очерк)». Краткое содержание книги:
Данните за 1875 година са извлечени от едно официално турско салнаме или статистически годишник за Софийски окръг. При 722 жители към горната година в Искровете са били преброени 5125 овце, 1376 кози, 866 говеда, 193 коня и 724 прасета. Тези сведения, събирани предимно от данъчните власти, не надценяват действителното положение на нещата поради известния стремеж на селяните да укриват част от добитъка си. Те показват между друго, че на всеки жител в Искровете се пада по едно прасе, повече от едно говедо, почти две кози и към седем овце. При това на всеки четирима души се пада един кон. Интересно е да се отбележи, че измежду петте селца Говедарци иде на първо място по броя на овцете, говедата, конете и прасетата и на трето място по броя на козите.
Впрочем Говедарци открай време запазва мястото си на пръв скотовъден център в Искровете. Това личи между друго и от цитирания вече стар данъчен списък на овцевъдите в Искровете с повече от 25 овце към 1576 година или три века преди Освобождението. Докато за селата Бели Искър и Прави Искър (Доспей махала) списъкът изброява само по двама-трима едри скотовъдци, подлежащи на облагане, в село Говедар, наречено още Йенидже или Ново село, се споменават имената на десетина такива овчари. Ще ги изброя за пълнота, тъй както са дадени в документа: Стою Качулко и Йован Добрев, Миле, Тодор Говедар, Богдан Михалчев и Драгле Ролев, Петко Костадин, Марко Белин, Тончо Преселец и Богдан Йончо. Тъй са били наричани от турците далечните прадеди на днешните овцевъди в кооперативите край долината на Черни Искър. Тъкмо техните потомци са смогнали да изведат домочадията си от ангарийната нищета към благоденствие чрез скотовъдството още преди Освобождението.
III
Освобождението вече се провижда през маранята на годините, но на искровци било съдено да преживеят още едно зло в периода на сравнително благоденствие подир Кримската война. Сякаш не стигали пакостите на разбойническите банди, които върлували към Дамга и Пазардере, та в Искровете били поселени дванадесетина черкезки семейства, все опитни конекрадци и кокошкари, колкото мързеливи, толкова и нечисти, готови да заколят човек за кравата му, както и да продават дъщерите си като робини за няколко хиляди гроша. Ала искровци не ламтели за чужди моми, тъй като техните били достатъчно хубави. И не обичали да се разделят с кравите си. Последвали страшни крамоли.
Насилственото преселване на черкезите от кавказките планини започва към края на 1863 година. В по-малко от девет месеца през дунавските пристанища в България пристигнали към 140,000 черкези. Турците побързали да ги настанят в области с гъсто българско население, та по-лесно да държат гяурите под контрол. В Софийско били преселени няколко хиляди пришълци от Кавказ. Раите са били принудени да отстъпват на черкезите най-хубавите си имоти, тъй като основно правило в Отоманската империя било, че цялата земя принадлежи на султана. Но черкезите били скарани със земеделието. От много векове техните деди се занимавали или с война, или с разбойничество, или едновременно и с двата занаята. И в това мирно време софийските черкези се отдават на разбойничество.
В Говедарци били заселени само дванадесетина черкезки домочадия. Другите селца по Искровете били пощадени от бедата. Но говедарчани тежко пострадали. Те били принудени да освободят десетина къщи в горната част на селцето, срещу църквата и отвъд Селската река, в старото землище на Мацакурово. Селяните освободили къщите и се приютили при роднини. А черкезите се настанили в опразнените жилища и побързали да заграбят най-хубавите ниви в полето. Те с мъка почнали да изорават земята, заграбвайки чужди волове и плугове, както и посевните семена на съседите. Сетне зачакали плодовете на своя труд — търпеливо през деня и доста припряно през нощта, когато тъмата ги прикривала, и те шетали из чуждите дворища, отмъквали агнета и кокошки, отвличали коне и крави, грабели житото от хамбарите и сушеното месо от чардаците.
Черкезите носили сиви войнишки шинели и особени капи, прилични на гугли, но с наушници, а краката им били обути в меки калцуни, подплатени отдолу с кожа. Стъпвали толкова безшумно, че и кучетата не ги усещали. Жените им плашели децата. Те били забулени с черни забрадки и яшмаци — необичайни одежди за Искровете, гдето нямало поселени турци. Много ловко примамвали чуждите кокошки дори денем, а привечер причаквали козите стада и умело отбивали някое яре от пътя. Наклаждали огньове сред дворищата и там варели крадения добитък в грамадни казани, които никога не се изпразвали — още недояли едно шиле, крадците пъхали друго във врящата чорба. От тоя неспирен денонощен курбан намаляло овчето стадо на говедарчани. И те започнали да се опълчват срещу черкезите.