Песента на Кали
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на Кали». Краткое содержание книги:
Робърт Лучак е командирован от списание „Харпърс“ в Калкута и заминава заедно с жена си и с детето си, за да издири известен индийски поет, който от години е смятан за мъртъв, но се е появил отново при странни обстоятелства. В Калкута обаче всичко е сложно и заплетено и задачата, с която е натоварен Лучак, се превръща в ужасен кошмар, след като той научава, че според мълвата поетът М. Дас е възкресен с кървав зловещ обред с човешки жертвоприношения.
Лучак не иска нищо повече от това да вземе интервю от Дас и да се прибере със семейството си, но става жертва на тъмни сили, древни и неумолими, повлекли го във водовъртеж от насилие, което заплашва да потопи целия свят в Страховитата нощ, спуснала се над Калкута.
Амрита взе подноса и го отнесе на шкафчето. Започна да реди по различни начини чашата и сребърните прибори. Не ме гледаше.
— И защо? Поискаха ли ти пари?
Отметнах чаршафа и отидох на прозореца. По средата на улицата пъплеше трамвай, който в движение разтоварваше и товареше пътниците. Небето още бе изрисувано с ниски облаци, но имаше достатъчно слънце и по напуканата пътна настилка падаха сенки.
— Не са ми искали пари — отговорих аз. — Поне не с толкова много думи. Но Кришна приключи вечерта с кратък ярък епилог — обясни ми много тихо как приятелят му трябвало да намери начин да се измъкне от града, за да отиде някъде другаде, в Делхи или може би дори в Южна Африка. Даде да се разбере, че няма да откажат, ако им дам няколкостотин щатски долари.
— Поиска ли ти пари? — натърти по-остро от обикновено Амрита.
— Не. Не с толкова много думи…
— Колко им даде?
Не личеше да е ядосана, просто й беше любопитно.
Отидох при куфара и се заех да вадя чисто бельо и чорапи. Отново си дадох сметка, че най-силният довод срещу брака, най-неоспоримият довод срещу това да живееш с някого години наред, се свежда до това, че този човек постоянно ти дава да разбереш колко предвидим си, и това унищожава напълно илюзията, че имаш свободна воля.
— Двайсет долара — отговорих аз. — Нямах пътнически чек за по-малка сума. Оставих ти всички индийски пари.
— Двайсет долара повтори замислено Амрита. — При днешния курс това прави към сто и осемдесет рупии. Муктанандаджи едва ли ще стигне с тези пари чак до Южна Африка — отсече тя.
— Все ми е тая, ако искат, двамата могат да си купят с тях и кокаин. Или да учредят благотворителен фонд с името „Да спасим Муктанандаджи от гнева на капаликите“. И даренията в него да бъдат освободени от данъци. Хайде, включвайте се всички.
Амрита не каза нищо.
— Приеми го така — допълних аз. — Без тези двайсет долара няма да повикаме детегледачка и няма да отидем на кино в Ексетър, а после в „Макдоналдс“. Разказът му беше много по-увлекателен от някои филми, които сме ходили да гледаме в Бостън. Как се казваше онзи смешен детски филм, който гледахме за по пет долара билета заедно с Дан и Барб точно преди да заминем?
— „Междузвездни войни“ — уточни Амрита. — Как мислиш, ще можеш ли да използваш нещо от този разказ за статията си в „Харпърс“?
Аз пристегнах колана на халата за баня.
— Ще използвам самата среща и кафенето. Ще разкажа колко нереални и нелепи са били някои от действащите лица в моето… как ли го нарече Мороу… а, да, в моето търсене на М. Дас. Но няма да мога да използвам небивалиците на Муктанандаджи. Повечето от тях, де. Ще ги спомена, но цялата тази история с капаликите е твърде зловеща. Вече никой не се хваща на тия дрънканици за богинята убийца. Ще проверя дали капаликите наистина не са някакви главорези, нещо като мафията на Калкута, но останалото звучи твърде нелепо, за да го включа в сериозна статия за един чудесен поет. Не само е зловещо, но и…
— Извратено ли?
— Не, от списанието едва ли ще възразят, ако включа и малко здравословна перверзия. Думата, която търсех, е „изтъркано“.
— Бог да ни пази от клишета, нали?
— Точно така, моето момиче.
— Добре, Боби. Какво ще правиш сега?
— Хмм, уместен въпрос — отбелязах аз.
Играех си с Виктория на криеница. И двамата използвахме част от чаршафа, за да се крием зад него. Заливахме се от смях, когато го вдигах като завеса между нас. После Виктория се криеше зад пръстите си, а аз се озъртах озадачен, уж се опитвам да я намеря. Харесваше й.
— Мисля да си взема душ — отговорих аз. — После ще ви качим с малката на следобедния самолет за Лондон. Дотук изобщо не се е налагало да превеждаш, ако не броим бръщолевенето на пиколото. Уморих се да храня толкова гърла тук. Няма причина да стоите и ден повече в Калкута, дори и да се наложи да почакам Чатерджи. Днес е събота. Можете да поостанете в Лондон, да погостувате ден-два на вашите, а после ще се приберем в Ню Йорк по едно и също време… например във вторник вечер.
— Извинявай, Боби. Няма да стане по няколко причини.
— Глупости — възразих аз. — Ще стане, защо да не стане. — Ние с Виктория се намерихме и пак избухнахме в смях. — Посочи възраженията и аз тутакси ще ги оборя.
— Първо, днес в четири часа сме поканени на чай у семейство Чатерджи…
— Ще се извиня от твое име. Друго?
— Второ, още не съм получила от магазина плата за сарито.
— Ще го донеса аз. Друго?
— Трето, ще ни липсваш на нас с Виктория. Нали, съкровище?
Виктория се откъсна от играта и погледна любезно майка си. След това промени правилата и се зави презглава с нейния край на чаршафа.
— Съжалявам, но и трите ти опита са неуспешни — казах аз на Амрита. — Губиш. И вие, милички, ще ми липсвате, но след като си заминете, може би ще успея да прекарам известно време с твоята приятелка Камахия. Мисля, че днес в два следобед има полет за Лондон. Ако няма, ще изчакам с вас на летището следващия.
Амрита събра няколко от играчките на бебето и ги сложи в едно от чекмеджетата.
— Има и четвърти проблем — каза тя.
— Какъв?
— „Бритиш Еъруейс“ и „Пан Ам“ са отложили всички полети от Калкута освен този в седем без петнайсет със самолета на „Бритиш Еъруейс“ от Тайланд. Човекът ми обясни, че имало някакви затруднения с получаването на багажа. Снощи ми стана скучно и звъннах да питам.
— Мамка му. Сериозно ли? Ужас. — Виктория долови промяната в тона и пусна чаршафа. Беше на път да се разплаче. — Все трябва да има начин да се измъкнете от тази смрадлива дупка… извинявай, малкото ми… от този град.
— О, да. Вътрешните полети на „Еър Индия“ не са отменени. В Делхи можем да се прехвърлим на някой от полетите на „Пан Ам“, от Бомбай можем да се качим и на индийски самолет от международните линии. Но вече сме изпуснали ранния полет до Делхи, а всички останали са с ужасно закъснение. Предпочитам да те изчакам, Боби. Не искам да пътувам без теб из страната. Правила съм го достатъчно като малка.
— Добре, скъпа — казах аз и я прегърнах. — Добре, ще се опитаме да хванем самолет на „Бритиш Еъруейс“ в понеделник сутринта. Господи, шест и половина сутринта! Е, поне ще ни дадат закуска. Нали нямаш нищо против да осъществя плана Си и да си взема душ?
— Не, нямам — отвърна Амрита и прегърна бебето. — Ще звънна в представителството на „Бритиш Еъруейс“, а ти върви да се изкъпеш.