Като цвят по течението

— Идвам, Анди — отзова се незабавно Гейдж и се изправи на крака с едно единствено леко и бързо движение, което зашемети Шимейн със скритата в него сила и мъжествена грация. Без да усеща прикования в гърба му зелен поглед, Гейдж прекоси салона и изчезна зад вратата на спалнята. Шимейн се облегна назад и се заслуша в приглушения му глас, който долиташе отвътре в едно със сънливото гласче на Андрю. Не говореше нищо кой знае какво, но нежният му, успокояващ тон галеше ухото й и сгряваше сърцето й вероятно точно толкова, колкото и сърцето на детето.

Скоро се спусна вечер, а с нея — и гъста мъгла, която обгърна къщата подобно на млечнобяло море, обграждащо самотен остров. Някъде откъм гората на запад долиташе гласът на бухал. С падането на тъмнината в къщата постепенно се бе възцарила тишина, нарушавана единствено от пукането и съскането на огъня и от драскащия звук на перото, с което Гейдж пишеше нещо в книгата със сметките си в задния коридор. Улисан в изчисления, той като че ли беше забравил напълно за жената, която бе купил рано тази сутрин. Но Шимейн, която бе седнала в люлеещия се стол вдясно от камината, го виждаше през отворената врата всеки път, щом вдигнеше поглед от ръкоделието си. След като изядоха храната, изпратена им от Хана Фийлдс за вечеря, тя беше приготвила продуктите за закуската на следващия ден и бе почистила кухнята. Малко по-късно Гейдж бе сложил Андрю да спи в малката му стаичка и се бе заел да работи на чертожната си маса, оставяйки Шимейн да подгъва синята рокля и втората долна риза, които си беше избрала от раклата на Виктория.

Нямаше никакво намерение да сравнява своя господар с годеника си, но докато пръстите й забождаха и изваждаха иглата от плата, мислите и неволно отлетяха надалеч и неизбежното се случи. Двамата мъже си приличаха в много отношения. И двамата имаха гъсти гарвановочерни коси, само че тази на Гейдж Торнтън бе късо подстригана, докато Морис, който за разлика от повечето благородници не понасяше перуките и пудрата, носеше своята завързана на опашка отзад. На ръст също бяха еднакви, а дори и да имаше някаква разлика, тя бе незабележима. И двамата бяха високи, широкоплещести, стройни и с мускулести тела, върху които всяка дреха изглеждаше красива, все едно дали бе някоя от домашно тъканите ризи или чифт панталони от еленова кожа, каквито носеше Гейдж, или част от богатия, изискан гардероб на Морис. Колкото и красив да бе годеникът й, особено в официално облекло от черна коприна — предпочитаните от него цвят и материя, — Шимейн не смяташе, че в елегантните си костюми маркизът представлява по-впечатляваща гледка от Гейдж Торнтън в неговите груби, прости дрехи. Господарят й имаше тънък кръст и тесни хълбоци, на които можеше да завиди и най-самовлюбеният светски франт, а тесните кожени панталони очертаваха всеки мускул на бедрата му, разкривайки здравината и силата на атлетичното му тяло.

На Морис дьо Мерсер също не му липсваше сила, каза си Шимейн, след като си напомни, че трябва да бъде обективна при сравнението. Всъщност младият маркиз бе изключителен фехтувач и ездач. Освен това владееше до съвършенство всички бални танци и ги изпълняваше със същата лекота и грация, с която яздеше кон. И все пак, ако трябваше да определи по какво най-много се различават двамата мъже, Шимейн без колебание щеше да посочи контраста между ръцете им. Пръстите на Гейдж бяха силни и здрави. В стоманената им хватка фините, бели и нежни ръце на маркиз Дьо Мерсер можеха да бъдат строшени като стъкло.