Като цвят по течението
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диляна Радинска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Като цвят по течението». Краткое содержание книги:
Шимейн въздъхна облекчено — беше получила онова, което искаше. Вече по-спокойна, тя се приведе напред и се загледа в ръцете на господаря си, които в този момент изтриваха с една мека кърпа излишния мехлем от краката й. Когато приключи, Гейдж й позволи да дръпне полите си отново надолу и приседна на колене, за да избърше собствените си ръце от мазния мехлем. Изглежда, че се чувстваше напълно удобно на пода.
За нейно удивление болката й вече бе започнала да намалява.
— Струва ми се, господин Торнтън, че освен всичко друго, вие сте и отличен лечител. Глезените ми вече са по-добре. Много ви благодаря.
Гейдж прие комплимента и благодарностите й с леко кимване. Но онова, което го омагьосваше истински, бяха не толкова нещата, казани от нея, колкото особените окончания, които тя поставяше на някои думи, и по-специално на името му. В нейната уста двете малки срички звъняха като вълшебни сребърни камбанки, полюшвани от лек утринен бриз. Макар да бе настоял Шимейн да се обръща към него на малко име, трябваше да признае, че произнесена от нея, фамилията му придобива съвсем различно, вълнуващо звучене. Не бе трудно да се досети, че този неин мелодичен, звънък говор идва от ирландския й корен, от Шемъс О’Хърн.
— След няколко дни глезените ти вече трябва и да изглеждат по-добре — каза Гейдж. — А след месец зачервяването сигурно ще е изчезнало напълно. Надявам се дотогава да мога да си позволя да ти купя чифт обувки.
— Няма нужда да ми купувате никакви обувки, господин Торнтън — тихо отговори Шимейн. — Тези са ми напълно достатъчни. Както правилно отгатнахте, малко са ми големи, но няма да ми е трудно да свикна с това. Прекрасно знам какво е да се ходи бос, затова съм благодарна, че въобще имам някакви обувки, без значение в какво състояние са. Уверявам ви, че е много по-удобно да имаш нещо на краката си, отколкото да усещаш всяко камъче или съчка, по което стъпваш.
— Не се изискваше кой знае каква досетливост от моя страна, за да отгатна, че обувките на Виктория ще са ти прекалено големи — изтъкна той. — Макар и с фини кости, съпругата ми беше почти с половин глава по-висока от теб.
— Андрю също ще стане висок, струва ми се — предрече тя, като сведе очи към ръцете на господаря си. Пръстите на Гейдж бяха дълги и тънки, с леко квадратни връхчета. Красиви като него самия. — И как иначе би могло да бъде, след като баща му е толкова висок? Сигурна съм, че като порасне, ще изглежда досущ като вас.
— И Виктория каза същото, още щом Андрю се роди — спомни си Гейдж. — И вероятно е била права, защото момчето никак не прилича на нея. Тя беше толкова красива. Косите й бяха светли и блестящи като свила на млада царевица. Обичах да ги гледам как се развяват от вятъра и неизменно се изумявах как е възможно кичурите й никога да не се заплитат.
Шимейн несъзнателно вдигна ръка и приглади назад немирната къдрица, паднала върху челото й. Нейната собствена коса далеч не бе толкова подредена. Гъсти и непокорни, тежките й къдрици трябваше да бъдат прибирани в плитки или в сложни фризури, които можеха да извадят от търпение и най-сръчния коафьор. Камериерката й в Англия обожаваше да й измисля красиви прически и да се възхищава на златистите кичури в косите й, и обичаше да повтаря, че нито една благородническа щерка не можела да се сравнява с нейната Шимейн. Но Нола се занимаваше с грижите за косата й още от десетата й година и със сигурност бе поне мъничко пристрастна.
— Боя се, че моята коса е точно толкова ужасна, колкото изглежда — оплака се Шимейн. Как й се искаше да притежава поне малко от таланта на Нола. — Тази сутрин едва не я отрязах, отчаяна от безуспешните си опити да я разреша.
В мига, в който ръката й се отпусна в скута, упоритият кичур отново се накъдри и това не убягна от вниманието на Гейдж. Искаше му се да го улови между пръстите си, за да почувства копринената му мекота, но той потисна този порив, защото се досещаше, че така би накарал прислужницата си да подскочи като подплашена кошута. Вече познаваше доста от нейните скрупули и страхове. Това, че му бе позволила да масажира крайниците, й, и то толкова дълго, си беше цяло постижение.
— Аз харесвам косата ти, Шимейн, и ако ти хрумне да я отрежеш, не бих бил никак доволен.
Думите му я сепнаха. Все още не познаваше този човек и нямаше представа с какво би могла да го засегне или раздразни. Внезапно тя се сети какво бе сторила сутринта и реши, че е по-добре да си признае сама, вместо да остави господарят й да научи по друг начин.