Магическо кралство за продан. Продадено

Бен се подвоуми.

— Куестър, не искам…

— Кажете ги, Бен Холидей, ако искате наистина да бъдете крал, както твърдяхте.

Думите му бяха толкова сурови и непреклонни, сякаш ги бе произнесъл някой друг, а не Куестър Тюс. Бен твърдо срещна погледа му. Усещаше неспокойствието сред редовете на демоните.

Вдигна медальона, така че всички добре да го видят. Не отместваше очи от Куестър.

— Аз ставам едно с тази земя и този народ, верен на всички и необвързан с никого, подчинен на законите на трона и магията, вричам се в света, в който съм дошъл — негов крал отсега и во веки.

Той произнесе думите ясно и отчетливо. Бе леко изненадан дори, че ги е запомнил толкова лесно — сякаш ги знаеше отпреди. Над поляната настана пълна тишина. Той отново пусна медальона на гърдите си.

Куестър Тюс кимна и прокара ръка над главата на Бен.

— Изправете се, ваше величество — тихо каза той. — Бен Холидей, крал на Ландовър, законен владетел и суверен.

Бен се изправи и внезапно през мъглата над него се плъзна един лъч. Над поляната се спусна още по-плътна тишина. Куестър Тюс бавно се наведе и падна на едното си коляно. Абърнати го последва и коболдите коленичиха заедно с него.

Ала демоните не помръднаха от мястото си. Марк остана върху змея и никой наоколо му не се помръдваше.

— Покажи им медальона още веднъж! — просъска Куестър под нос.

Бен се извърна и вдигна медальона с дясната си ръка, като прокарваше пръсти по очертанията на рицаря ездач, на езерото, двореца и изгряващото слънце. Някои демони от редиците черни силуети тихо извикаха и отстъпиха назад. Ала Марк веднага вдигна ръка и им даде знак да останат по местата си и да не отстъпват. Шлемът му заплашително се обърна към Бен.

— Куестър, не действа! — рече Бен, останал без дъх.

Внезапно демонските редици се размърдаха. Възседнал чудовищния си крилат змей, Марк приближаваше откъм сенките и мъглата. Демоните го следваха.

Бен направо изстина.

— Куестър!

Ала в този момент проблесна светлина от Престолнината, сякаш нещо светло бе уловило лъч от слънцето. Тя се появи в мрака между приближаващите демони и подиума, където се намираха Бен и неговата компания. Демоните забавиха ход и започнаха да се оглеждат. Бен и приятелите му се обърнаха.

Откъм мъглите се появи един ездач на кон.

Бен Холидей не можеше да повярва на очите си. Това бе рицарят, който бе срещнал в прохода на времето между своя свят и този, рицарят, чийто образ бе гравиран върху медальона — една очукана, пробита желязна статуя, въз седнала изнурен кон, с вдигната пика и целият брониран. Беше неподвижен, сякаш изваян от камък.

— Паладин! — прошепна Куестър, невярващ на очите си. — Върнал се е!

Марк целият се изпъна под доспехите върху змея си и обърна шлем към рицаря. Демоните наоколо отстъпиха сред сенките и мъглите и се разнесе смутен шепот. Въпреки това рицарят не се помръдна.

— Куестър, какво става? — попита Бен, но магьосникът безмълвно поклати глава.

Само след миг демоните и рицарят бяха изправени един срещу друг в озарената от слънцето част на Престолнината и се гледаха като дебнещи се животни. Марк бе вдигнал ръка със свит юмрук и наведен шлем по посока на Бен. Той накара змея да се извърти и препусна обратно в мрака, а армията му го последва. Крясъци и викове разцепиха тишината, изви се вятър и конни копита затрещяха отново. Демоните изчезнаха безследно, както бяха и дошли.