Магическо кралство за продан. Продадено

— блъсна го магьосникът — Демоните приближават!

Това беше достатъчен аргумент за Бен. Коболдите вече препускаха напред и той ги последва. Гръмотевицата разтърсваше всичко наоколо им, дърветата и земята.

— Ето че ще си имате публика, ваше величество — каза Абърнати, докато се изкачваше по стъпалата на подиума на четири крака и едва не изпусна церемониалната мантия и жезъла.

Бен се изкачваше по стълбите след него и тревожно се озърташе. Престолнината бе опустяла, останали бяха само те петимата. Фермерите, скотовъдците и техните семейства, ловците и просякът се бяха изпокрили сред сенките на гората. Мъглата и сенките на околните дървета се спускаха ниско над слънчевата поляна.

— Помогни на негово величество да си сложи мантията и да вземе скиптъра — нареди Куестър Тюс на Абърнати и изтича на подиума, за да застане до тях. — По-бързо!

Абърнати се изправи на задните си крака и започна да облича мантията на Бен и да му поднася атрибутите на властта.

— Само за минутка, Куестър — възпротиви се Бен. Той внимателно се взря към черния входен тунел насреща им. — Не съм съвсем сигурен, че вече имам желание за коронация.

— Късно е, ваше величество — длъжен сте! — прилепеното лице внезапно стана неумолимо. — Доверете ми се. Няма нищо страшно.

Бен си помисли, че има сериозно основание да се съмнява в това твърдение, но Абърнати вече закопчаваше халките на мантията и му поднасяше скиптъра. Кралският писар бе удивително сръчен за едно куче и Бен неволно погледна към него, независимо от драматичността на ситуацията. Остана изненадан. Лапите на Абърнати съвсем определено имаха човешки пръсти.

— Дори и това не успя да направи както трябва — промърмори кралският писар, като забеляза погледа на Бен. — Да се надяваме, че с вас ще има повече успех.

Сенки и мъгли се стелеха и виеха като разтворено във вода мастило в далечния край на поляната. Изведнъж тишината отстъпи на внезапния вой на вятъра. Трясъкът от приближаването на демоните се изви като силен гръм, който разтърси цялата гора. Бен се извърна, а вятърът развя мантията му, сякаш всеки миг щеше да я отнесе. Абърнати се отдръпна с гърлено ръмжене, а коболдите просъскаха като змии и оголваха зъби в мрака.

В този момент демоните се появиха, изникнаха от тъмнината и мъглата, материализирайки се, сякаш дупка се бе образувала във въздуха — армия от тънки, бронирани силуети, тъмни като нощта. Оръжията и броните им подрънкваха и подковите на чудовищните им змиевидни кобили ехтяха по земята и скалите и дълго отекваха, преди да стихнат. Армията забави ход и спря. Откъм мъглите проблясваха белите им зъби и червените очи, издаваха се вити нокти и шипове, сякаш всички бяха сплетени в едно. Армията се насочи към площадката в неравен строй. Бяха стотици, скупчени между горските дървета и възглавничките за коленичене, диханията им изпълваха тишината, настъпила след гръмотевичния грохот. Вятърът изсвистя още веднъж и замря.

Поляната се изпълни от шума на тежко, задъхано дишане.