Първият крал на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първият крал на Шанара». Краткое содержание книги:
Докато Джърли, Тей и Прейа се впускат в издирване на Черния елфически камък, Бремен и Кинсън се заемат с дори по-опасна задача — да съберат знанията и технологиите, необходими за създаването на могъщо оръжие. Оръжие, способно да сломи Господаря на Магията и завинаги да го прогони от света. А през това време войната неумолимо надвисва над народите на джуджетата и елфите и съдбата им сякаш е предопределена. Дали Джърл ще събере достатъчно кураж, за да поеме спасението на расите в свои ръце? Ще успее ли Бремен да изпълни задачата на живота си? „Първият крал на Шанара“ ще ви въвлече във вълнуващо пътешествие, изпълнено с битки, магия и приключения…
Бремен въздъхна. Толкова малка победа не му носеше никакво облекчение. Брона бе осъществил своето отмъщение и единствено това имаше значение. Беше унищожил онези, които му се бяха опълчили, които го бяха предизвикали, и бе опустошил убежището им. Сега вече нямаше кой да го спре, освен един старец и шепата му последователи.
Може би. Може би.
Стигна до библиотеката и откри Кал Рис. Не можа да се сдържи и от гърдите му се откъсна приглушен вик. Веднага покри стария си приятел, нямаше сили да го погледне отново. Мина през скритата врата към стаята, в която се съхраняваха Друидските хроники. В нея не бе останало нищо освен работната маса и столовете. Прахът, който Бремен бе дал на Кал като крайна мярка, вече потъмнял, беше пръснат по пода като доказателство, че онова, за което старецът бе настоял, е изпълнено. Бремен се опита да си представи Кал в последните минути от живота му, но не успя. Достатъчно беше да знае, че Друидските хроники са спасени. Това можеше да послужи като епитаф за стария му приятел.
И тогава чу нещо, някакъв звук, който идваше нейде отдолу, звук — толкова лек, че го долови по-скоро с инстинктите си. Забърза през стаята, почувствал, че отреденото му време в Паранор е вече към края си. Трябваше да намери Ейлт Друин. Медальонът беше последната му надежда. Не го видя на гърдите на Атабаска. Възможно бе да са го взели след смъртта му, но Бремен не мислеше така. Сирид Лок му беше казал, че атаката се е състояла през нощта и е заварила всички неподготвени. Атабаска сигурно е бил вдигнат от постелята. Надали бе имал време да си сложи медальона. Може би още беше в покоите му.
Бремен изкачи стълбището до канцеларията на Върховния друид. Приличаше на тих, безмълвен призрак, бродещ сред мъртвите. Чувстваше се напълно безплътен, безтегловен и нереален. Беше така незначителен — човек, който си играе с огъня, без да разполага с лек за изгарянията, които неизбежно щеше да причини. Усещаше се изморен, изгубен в страховете си. Беше си поставил напълно непостижима задача — да създаде магия, която да вложи в талисман, и да открие войн, който да я овладее. Какъв беше шансът му да я изпълни? Имаше ли надежда?
Намери вратата към покоите на Атабаска отворена и пристъпи предпазливо през нея. Прегледа рафтовете и писалището, но без резултат. Надникна във всички шкафове и папки, но не откри нищо. И вече изплашен, че може би е дошъл твърде късно дори за медальона, той забърза към спалнята на Върховния друид.
Там, положен на нощната масичка, забравен в бързината, с която Атабаска бе изтръгнат от постелята, за да срещне смъртта си, просветваше Ейлт Друин.
Бремен го сграбчи и започна да го оглежда, за да се увери, че е истински. Излъсканият метал просветваше пред него. Старецът прокара пръсти по гравираното изображение на ръката и горящата факла. След това бързо го пъхна в робата си и изхвърча от стаята.
Мина отново по коридорите и стълбищата, все така нащрек, напрягайки сетивата си. Бе стигнал чак дотук, без да срещне нищо по пътя си. Може би просто бе минал покрай онова, което го дебнеше. Като безшумна сянка той се промъкваше по мъртвите коридори, през сенките в тесните ъгли и разпръснатите по каменния под тела. Изведнъж през високите прозорци с ромбовидни стъкла зърна лек проблясък в небето на изток. Нощта си отиваше, зазоряваше се. Бремен пое дълбоко дъх в тежкия, спарен въздух и закопня за уханието и свежестта на гората отвън.
Стигна до главното стълбище и се спусна надолу. Намираше се между два етажа, когато долови някакво движение на широката площадка отдолу. Забави ход, после спря и зачака. Нещото долу се отдели от сенките — самото то сянка с чудата форма. Беше човек, но само донякъде. Ръцете, краката, торсът и главата му — всичко бе покрито с гъста черна козина, остра и четинеста. Цялото бе разкривено и някак сгърбено, като клони на върба, странно издължено и обезформено. Ноктите и зъбите му се белееха с цвета на оголена, изсъхнала кост, очите му проблясваха в алено и зелено. Създанието шепнеше името му, викаше го, умоляваше, примамваше го с почти осезаема злост в гласа.
— Бреме-ен, Бреме-ен, Бреме-ен.
Старецът бързо вдигна очи към горната площадка, която също се виждаше от широката вита стълба, и там се появи още едно същество. Изпълзя от мрака като огледално отражение на другото.