Първият крал на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първият крал на Шанара». Краткое содержание книги:
Докато Джърли, Тей и Прейа се впускат в издирване на Черния елфически камък, Бремен и Кинсън се заемат с дори по-опасна задача — да съберат знанията и технологиите, необходими за създаването на могъщо оръжие. Оръжие, способно да сломи Господаря на Магията и завинаги да го прогони от света. А през това време войната неумолимо надвисва над народите на джуджетата и елфите и съдбата им сякаш е предопределена. Дали Джърл ще събере достатъчно кураж, за да поеме спасението на расите в свои ръце? Ще успее ли Бремен да изпълни задачата на живота си? „Първият крал на Шанара“ ще ви въвлече във вълнуващо пътешествие, изпълнено с битки, магия и приключения…
— Можеш да разчиташ на мен. — Друидът елф стисна ръката му и тръгна, като помаха весело. — Беше славна среща! Грижи се за него, Кинсън. Пази се, Марет. Късмет на всички.
Той си заподсвирква щастливо и се обърна още веднъж към тях с усмивка. После ускори крачка и изчезна сред дърветата и скалите.
Бремен, Кинсън и Марет се събраха, за да решат дали да продължат през прохода, или да изчакат до сутринта. Изглеждаше, че се задава още една буря, но ако изчакаха, можеха да загубят още два дни. На Кинсън му се стори, че старецът е нетърпелив да стигне до Паранор и да разбере истината за случилото се. Бяха отпочинали и във форма, тъй че той настоя да продължат. Марет бързо се съгласи с него. Бремен се усмихна доволен и ги поведе напред.
Напредваха през прохода, докато слънцето клонеше към хоризонта и лека-полека се скриваше от погледа. Небето бе все още чисто, а въздухът топъл, тъй че пътуването бе приятно. Към полунощ вече бяха достигнали възвишението и се спуснаха към долината. Излезе югозападен вятър, който виеше неспирно, вдигаше фунии прах и чакъл от пътеката и изпълваше въздуха с тях. Те вървяха с наведени глави, докато не достигнаха подножието на планините и излязоха на завет. Пред тях черният силует на крепостта на друидите се открояваше на звездното небе, кулите и бойниците й стърчаха застинали и назъбени. Не се виждаше никаква светлина от прозорците и амбразурите. Нищо не помръдваше. Нито звук не нарушаваше тишината.
Достигнаха долината и гората ги погълна. Луната и звездите осветяваха пътя им през дълбоките сенки и ги водеха към крепостта. Огромните стари дървета ги обграждаха отвсякъде, извисявайки се над тях като колони на храм. Поляните бяха покрити с мека, гъста трева и наоколо ромоляха малки поточета. Нощта бе все така тиха и сънлива, изпразнена от всякакви звуци и движения, освен виенето на вятъра, който отново се бе появил, облъхваше лицата им на кратки, но резливи пориви и караше плащовете им и клоните на дърветата да шумолят като отметнати завивки. Бремен ги водеше с бърз, уверен ход, който съвсем не подхождаше на възрастта му и уморяваше дори и тях. Кинсън и Марет се спогледаха. Друидът бе почерпил сили от скрития си извор. Бе станал твърд и непоклатим като стомана.
Още не се беше зазорило, когато стигнаха до Паранор. Забавиха ход, щом крепостта изникна пред погледа им, материализирайки се между дърветата, източена към звездното небе, като огромна черна люспа. Тиха, без никаква светлинка. Отвътре не се чуваше нищо, нищо не помръдваше. Бремен накара пограничника и лечителката да останат стаени в сенките на гората. С каменно изражение той огледа безмълвно крепостните стени и бойниците. После, все още придържайки се към укритието на гората, поведе спътниците си наляво, заобикаляйки към крепостта. Вятърът фучеше между бойниците и около спираловидните кули с печален вой. Сред дърветата те го усещаха като дъх на великан, който предвестява приближаването на собственика си. Кинсън се потеше обилно, нервите му бяха опънати до скъсване. Стигнаха пред главната порта и спряха отново. Вратите зееха, подвижната решетка бе вдигната, входът се чернееше и напомняше уста, раззината в предсмъртен вик.
До разбитите врати лежаха тела, безжизнени и разкривени.
Бремен се сгърби напред, взирайки се съсредоточено в крепостта, но сякаш не виждаше нея, а нещо отвъд. Сивата му коса се развяваше, тънка като коса на царевица. Устните му помръдваха. Кинсън посегна под наметалото и извади от там късия си меч. Очите на Марет бяха широко отворени и потъмнели, а дребната и фигура беше застинала, изпъната като стрела.
Бремен ги поведе напред. Прекосиха откритата местност, която отделяше крепостта от гората. Вървяха бавно и уверено, без да си правят труда да бързат или да прикриват приближаването си. Очите на Кинсън шареха неспокойно, но Бремен не изглеждаше притеснен. Стигнаха до портата и мъртъвците и спряха, за да видят кои са. Бяха от Друидската стража, повечето от тях изглеждаха като разкъсани от животни. Кръв се процеждаше от телата им и попиваше в земята наоколо. Изглежда се бяха защитавали яростно.
Бремен навлезе в сянката на стената, мина през разбитите порти и под вдигнатата решетка и там откри Сирид Лок. Капитанът на Друидската стража се бе свлякъл до вратата на наблюдателницата, по лицето му имаше засъхнала кръв, тялото му бе прободено и натрошено на десетина места. Но беше все още жив. Очите му блещукаха отворени, а устните му се движеха. Бремен бързо се наведе, за да го чуе. Кинсън не можеше да долови нищо, вятърът отнасяше думите.
Старецът вдигна поглед.
— Марет — извика я той тихо.