Първият крал на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първият крал на Шанара». Краткое содержание книги:
Докато Джърли, Тей и Прейа се впускат в издирване на Черния елфически камък, Бремен и Кинсън се заемат с дори по-опасна задача — да съберат знанията и технологиите, необходими за създаването на могъщо оръжие. Оръжие, способно да сломи Господаря на Магията и завинаги да го прогони от света. А през това време войната неумолимо надвисва над народите на джуджетата и елфите и съдбата им сякаш е предопределена. Дали Джърл ще събере достатъчно кураж, за да поеме спасението на расите в свои ръце? Ще успее ли Бремен да изпълни задачата на живота си? „Първият крал на Шанара“ ще ви въвлече във вълнуващо пътешествие, изпълнено с битки, магия и приключения…
Бремен беше започнал да обсъжда подробно с Тей видението си за Черния камък на елфите, описвайки детайлно онова, което му се бе явило, което бе почувствал и което бе разбрал. Кинсън слушаше лениво, като поглеждаше от време на време към Марет, която правеше същото. Той се чудеше какво ли си мисли тя сега, когато вече знае, че друидите от Паранор вероятно са загинали. Питаше се дали осъзнава колко драматично се е променила ролята й като член на групата им. Тя не беше произнесла повече от две-три думи, откакто бяха излезли от Долината на шистите, и не взимаше участие в разговорите между Бремен, Риска и Тей, само наблюдаваше и слушаше. Както и самият Кинсън. Тя също беше външен човек, все още търсеше мястото си, не беше като останалите друиди, все още не се бе доказала, не им беше равна. Той я изучаваше и се опитваше да разбере нейната твърдост, нейната издръжливост. Тя щеше да има нужда и от двете в това, което предстоеше.
По-късно Марет заспа, Тей се изпъна на земята до нея, а Бремен остана на пост. Кинсън, увит в наметалото си, отиде да седне до стареца. Взрян в тъмнината, друидът не продума, когато пограничникът приближи. Кинсън седна, изпъна и кръстоса един върху друг дългите си крака и придърпа наметалото върху раменете си. Нощта беше твърде топла за сезона, ароматът на пролетни цветя и свежи листа и треви изпълваше въздуха. От планините повяваше лек ветрец, който шептеше в клоните на дърветата и къдреше водите на реката. Двамата мъже постояха така смълчани, заслушани в звуците на нощта, изгубени в мислите си.
— Поемаш голям риск с връщането си — каза накрая Кинсън.
— Необходим риск — поправи го Бремен.
— Сигурен си, че Паранор е паднал, нали? Известно време Бремен не отговори, стоеше неподвижен като камък, после кимна бавно.
— Ако е така, значи ще бъде много опасно за теб — настоя Кинсън. — Брона вече те търси. Вероятно знае, че си бил в крепостта и ще очаква завръщането ти.
Старецът извърна леко лице — сбръчкано и загрубяло от времето и слънцето, белязано от живот на трудности и разочарования — към младия си спътник.
— Наясно съм с това, Кинсън. И ти знаеш, че е така, тъй че защо въобще го обсъждаме?
— За да ти напомня — обяви твърдо Пограничникът. — Защото трябва да бъдеш особено предпазлив. Имал си видения, добре, но те често са измамни. Аз не им вярвам. И ти не бива да го правиш. Поне не напълно.
— Имаш предвид видението за Паранор, предполагам?
Кинсън кимна.
— Да — крепостта завладяна и друидите избити. Всичко е съвсем ясно. Но усещането за нещо дебнещо, за някаква опасност — ето тук се крие уловката. Ако това е вярно, злото няма да ти се яви във форма, която очакваш.
Бремен сви рамене.
— Да, предполагам. Но това няма значение. Трябва да се уверя, че Паранор е наистина загубен, без значение колко сигурен съм в това, а и трябва да намеря Ейлт Друин. Медальонът е задължителна част от талисмана, с който ще бъде унищожен Господаря на Магията. Видението показа това достатъчно ясно. Мечът, Кинсън, мечът, който трябва да изкова, който трябва да наситя с магията, срещу която Брона няма да може да устои. Ейлт Друин бе единственият елемент от задачата, който ми бе показан; медальонът се виждаше съвсем ясно на дръжката на меча. От него трябва да започна. Ще го открия и тогава ще реша какво да правя по-нататък.
Няколко секунди Кинсън го изучава мълчаливо.
— Вече имаш план, нали?
— Да кажем наченки на план — усмихна се старецът. — Познаваш ме твърде добре, приятелю.
— Познавам те достатъчно добре, за да предугадя ходовете ти — въздъхна Кинсън и се загледа отвъд реката. — Не че това ми помага да те накарам да си по-предпазлив.
— О, не бих бил толкова сигурен.
„Не би ли?“ — продължи наум Кинсън. Но не му се искаше да спори, с надеждата, че в думите на стареца има поне малко истина, с надеждата, че друидът наистина се е вслушал в него, особено в предупреждението му да бъде предпазлив. Беше доста странно, че в залеза на живота си Бремен беше толкова по-безразсъден от младия мъж. Кинсън винаги бе живял в пограничните райони и беше разбрал, че животът и смъртта са разделени само от една-единствена грешна стъпка, че трябва да знаеш кога да действаш и кога да изчакаш, за да останеш жив. Предполагаше, че Бремен напълно осъзнава това, но не винаги одобряваше решенията му. Старият друид бе много по-склонен от него да предизвиква съдбата. Може би защото владее магията, помисли си пограничникът. Той бе по-бърз и по-силен от стареца, инстинктите му бяха по-изострени, но Бремен имаше магията, която го поддържаше, а магията никога не търпеше провал. Това донякъде носеше успокоение на Кинсън — увереността, че приятелят му е обвит от допълнителен защитен пласт. Но все пак не бе достатъчно, за да прогони тревогата.