Първият крал на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първият крал на Шанара». Краткое содержание книги:
Докато Джърли, Тей и Прейа се впускат в издирване на Черния елфически камък, Бремен и Кинсън се заемат с дори по-опасна задача — да съберат знанията и технологиите, необходими за създаването на могъщо оръжие. Оръжие, способно да сломи Господаря на Магията и завинаги да го прогони от света. А през това време войната неумолимо надвисва над народите на джуджетата и елфите и съдбата им сякаш е предопределена. Дали Джърл ще събере достатъчно кураж, за да поеме спасението на расите в свои ръце? Ще успее ли Бремен да изпълни задачата на живота си? „Първият крал на Шанара“ ще ви въвлече във вълнуващо пътешествие, изпълнено с битки, магия и приключения…
Тя веднага се приближи и се наведе над Сирид. Нямаше нужда да и казват какво се иска от нея. Ръцете й бързо пробягаха по тялото на ранения мъж, в търсене на начин да му помогне. Но беше твърде късно. Сега дори и емпат не можеше да го спаси.
Бремен придърпа Кинсън до себе си, лицата им почти се докосваха. Над тях вятърът продължаваше да вие, като се извиваше около крепостните стени.
— Сирид каза, че Паранор е бил предаден отвътре, през нощта, докато всички са спели. Били са трима друиди. Всички освен тях са избити. Господаря на Магията ги оставил да се справят с нас. Те са някъде вътре. Сирид е успял да се довлече само дотук.
— Нали няма да влезеш? — попита Кинсън бързо.
— Длъжен съм. Трябва да спася Ейлт Друин. — Набръчканото лице на стареца бе спокойно, а в очите му личеше твърдост и гняв. — Вие с Марет ще ме чакате тук.
Кинсън поклати глава упорито. Очите му се напълниха с прах и пясък, когато вятърът изфуча през тъмния вход.
— Това е пълна глупост, Бремен! Ще имаш нужда от помощта ни!
— Ако нещо се случи с мен, ще трябва вие да съобщите на останалите! — не отстъпи Бремен. — Прави каквото ти казвам, Кинсън!
Той се изправи и тръгна, парцалива фигура, само кожа и кости, обгърната от развяващата се роба. Мина бързо през портите и прекоси двора до вътрешната стена. За секунди се скри във входа и изчезна от погледа.
Кинсън се взираше след него, обзет от безсилие.
— По дяволите! — мърмореше той, вбесен от собствената си нерешителност.
Погледна към Марет. Младата жена затваряше очите на Сирид Лок. Капитанът на Друидската стража беше мъртъв. Кинсън си помисли, че бе цяло чудо, че е издържал толкова дълго. Всяка от раните му бе смъртоносна. Фактът, че беше устоял досега, бе доказателство за верността и отдадеността му.
Марет се беше изправила и гледаше надолу към него.
— Хайде — каза тя. — Да тръгваме след Бремен.
— Но той каза…
— Знам какво каза. Но ако нещо се случи с него, какво значение би имало дали ще съобщим за това на останалите?
Устните му се свиха в тясна цепка.
— Наистина, какво ли.
Те забързаха през празния, ветровит вътрешен двор към крепостта.
Вътре в Паранор, Бремен се придвижваше внимателно по празните коридори, тих, като облак, пресичащ небето. Докато вървеше, се опитваше да се настрои към миризмите и звуците на крепостта. Наостри сетивата и инстинктите си, за да открие опасността, за която Сирид Лок го предупреди, но не успя да долови нищо. Или беше дълбоко скрита, или вече бе отминала.
Бъди предпазлив, рече на себе си той. Бъди нащрек!
Всички в крепостта бяха мъртви, в това бе сигурен. Всички друиди, всички стражи, всички, които се бяха обучавали и живели тук толкова много години, всички, които той бе изоставил само преди четири дни. Тази мисъл го удари като юмрук в стомаха; спря дъха му и го лиши от сили; остави го вцепенен и обезверен. Всички са мъртви. Знаеше, че това може да се случи, беше вярвал, че е възможно, дори бе видял пророчеството за него. Но реалността беше далеч по-жестока. Телата лежаха навсякъде, разкривени от смъртта. Някои бяха умрели от меч, други бяха разкъсани на две. А му се стори, че останалите са отведени в най-дълбоките подземия на Крепостта и убити там. Никой не бе оцелял. Ничий пулс не достигаше до слуха му. Ничий глас не викаше. Нищо не помръдваше. Паранор се бе превърнал в костница. В гробница.
Той продължи да върви по кънтящите коридори към Заседателната зала и там намери Атабаска. Лицето му беше запазило предсмъртното си изражение, тялото му представляваше ужасна развалина. Бремен спря, за да потърси Ейлт Друин, но не го откри. Изправи се и застина. Чувстваше единствено мъка за Върховния друид, единствено съжаление. Щом видя всички избити и крепостта на друидите — пуста, му се прииска да се беше опитал по-упорито да ги убеди, че ги грози опасност. Усети чувство за вина. Не можеше да се успокои. По някакъв начин той също бе виновен за всичко това. Имаше и знанието, и силата, а не беше успял да ги използва. И резултатът бе налице. Бремен придърпа робата на Атабаска върху лицето му и продължи нататък.
После се качи до библиотеката, като се движеше с долепен към стената гръб, наострил слух за всеки признак на опасност. А тя бе тук, както го бяха предупредили и Сирид, и виденията. Друидите изменници го чакаха. Това беше сигурно. Но Господаря на Магията бе заминал заедно с изчадията си. Въртопът магия, завихрил се при появата им — Бремен беше прокарал дълбоко в Друидския кладенец магическите си нишки — се бе развълнувал и закипял само колкото да ги разтревожи и да ги подтикне да бързат. Заслуша се и сега успя да долови леко съскане, магията се спускаше отново към дъното, магията, която бе давала живот на крепостта, която бе давала мощ на повечето от друидските заклинания. Необятна и изменчива, тя връщаше само малка частица от обещаното и бледнееше пред лицето на Брона и чудовищната му сила. Но все пак беше изпълнила предназначението си, беше прогонила друида отцепник от крепостта.