Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)

— Този въпрос може да се уреди. Но ще ни трябва помощта ви, д-р Скорчева.

И са се разбрали тя да ме дебне за най-малката грешка, а д-р Скорчева, бидейки партиен секретар в недалечното минало, е счела, че й оказват голяма чест, като я натоварват с това задание. Крайната цел е била да се отърват от мен, като първо ме накажат за едно провинение — може и дребно да е, няма значение, после да ме предупредят последно и хоп — да ми връчат заповедта за уволнение.

Аз усетих, че нещо се готви, но не допусках, че може да е толкова подло. От много години се чувствахме близки, отношенията ни бяха улегнали. Разчитахме едни на други и дори да съм имала малки спречквания с д-р Скорчева по някой повод, никога не бях очаквала точно тя да тръгне да ме следи. Най-малко пък — да си измисля провинения, след като не може да ми открие грешки. Може би е имала и поставен срок, само така си обяснявам прибързаността й, която я доведе до съчиняване на клевети, не издържащи дори проверката на обикновения здрав разум.

В месеците между края на януари и края на май за пръв път разбрах какво значи да се почувстваш като подгонен звяр. След толкова години спокойна работна обстановка — спокойна в смисъл, че никой никого не е дебнел — сега трябваше да се озъртам на всички страни, защото не бях сигурна, че само д-р Скорчева е вербувана. Споделих с колежките си, че май съм нарочена за изкупителна жертва, но те не забелязаха това да ме тревожи особено. Докато разговарях с няколко от тях, ми се стори обаче, че една от тях изпитваше тайно злорадство, издаде я едва забележимо трепване на лицево мускулче. И все пак, отначало не бях сериозно разтревожена, смятах че никой нищо не може да ми направи, защото съм добра сестра, от старите, надеждни кадри, но бях достатъчно наивна да не предвидя най-важното — превръщането на един чудесен колектив в стена от мълчание.

Все още се опитвам да разбера моите колеги за това, че никой не ме подкрепи, когато разбраха, че съм подала сигнал за чужденците. Трябваше да си пазят работата. За мен се знаеше, че мога и да напусна. Но не ми се искаше. Обичах си работата. Хубаво ми беше, като си разказвахме вицове и се смеехме така, че от външната врата на отделението чак се чуваше. Знаете ли колко пъти съм идвала уморена от учене и преводи и като стигах до вратата на отделението, чувах вашите смехове. И на други места съм работила, но такъв весел колектив не съм срещала. И сега съм готова да кажа, няма нищо, не сте виновни, но може би всички вече ме мразят. Чудя се какво ли си мислят пък болните? Ако е вярно, че колежките са ме пренебрегвали — така пише в дипломната работа на онази колежка, здравния мениджър, то тогава дано поне да е вярно и другото, че пациентите са ме обичали. От всички описани в тази дипломна работа, от целия персонал на диализата през 2000 г. — тогава тя поработи за кратко при нас — единствено за мен е написала „Пациентите я обичат.“ Иначе какво — „Задочен студент. Владее английски. Работи добре, въпреки че колежките й я пренебрегват. Пациентите я обичат. Контактна личност.“ — толкова. За Дичева имаше най-много. Ще отделя една глава и за това, специално за моите колеги — лекари и сестри. Не се случва всеки ден да се видиш изрисуван на портрет в дипломна работа като за пред Държавна сигурност.