Хроника на едно предизвестено напускане (хемодиализен роман)

Именно на Дичева сега ми е трудно да кажа „Прощавам ти“. С нея имахме най-трудно постигнатата дружба — нещо като мъжко приятелство. Дълго време се карахме, докато най-после станахме първи приятелки — и се подкрепяхме една друга. Тя е борбена натура, езикът й е остър и тонът й плаши несвикналите с нейния начин на общуване. Болните ми се оплакваха от нея, че не ставала да им измери по едно кръвно, а аз им виках, недейте така, Дичева ми е приятелка, няма човек без кусури, тя е тежка жена, не е като мене лека. Това за леката жена беше наша, отделенска шега. Синът на една възрастна болна, като се чудеше как да ме похвали, рече:

— Ама сестро, много си пъргава, ма, много си лека!

И оттогава тръгна майтапът. Болните струва ми се наистина ме обичаха. Да ви кажа ли сега защо? Просто защото виждах човека във всеки болен. Разговарях с тях, утешавах ги или ги разсмивах. Спомняте ли си колко пъти на мое самотно дежурство болни, смятани за „ante mortem“ (в предсмъртно състояние), са живвали до сутринта, и вместо да ги „изпратя“, ви ги предавах в повече или по-малко стабилизиран вид, що се отнася до жизнените показатели? Може да ви е смешно, но аз съм държала ръката на умиращ болен, говорела съм му, или съм говорела с негови близки, разтривала съм схванато от лежане тяло, бърсала съм нечистотии, овлажнявала съм лигавици и т.н. — прости сестрински „чалъми“, вече почти на забравяне.

Последният такъв случай беше няколко месеца преди да напусна. Дойдох за нощно дежурство и дневната колежка ми предаде тежко болен в кома и чейн-стоксово дишане (предсмъртно). Тя ми каза, че всеки момент се очаква екзитус (exitus letalis — лат. смъртен изход). Не беше възрастен човек този болен, но си отиваше. Съпругата му седеше до него и тихо плачеше. Дежурната лекарка тази нощ беше от друго отделение — много млада и много внимателна, мисля, че е лекар по призвание, макар все още да носи косата си по момичешки вдигната на опашка високо отгоре на главата си и болните да не вярват, че не е току-що излязла от университета, а има вече шест-седем години практика в болница. Тя веднага мина вечерна визитация, спря се при леглото на болния, премери му кръвното, размени две-три думи с жената, застанала отстрани, която хълцаше от мъка и страх пред неизбежната смърт и кимна леко с глава към мен, в смисъл, няма да го бъде, въпрос на час-два най-много. После слезе на долния етаж, в отделението си, там също я чакаха тежко болни. Аз свърших, каквато работа имах с другите болни и се върнах при умиращия. Жената ме попита нещо и се заговорихме. Два часа стоях в стаята, говорехме си простичко за живота и за това, че нищо не свършва на този свят, а смъртта е само преход към други, по-хубави светове. Знам какво ще кажете сега — да, ясно ни е колко е хубаво на оня свят, нали затуй никой не се връща. Ами ако се връща, но не го разпознаваме? Ами ако е в паралелно измерение и ни наблюдава? Както и да е, болният се успокои, докато си говорехме такива работи над главата му, предсмъртното му дишане изчезна, кръвното се нормализира, а на сутринта даже комата му не беше пълна — отговаряше с мучене на повикване и се опитваше да покаже език, като му заповядвахме двете с жена му, която се беше обнадеждила. Младата лекарка дойде да го види, прегледа го отново и ме погледна невярващо. Този болен не се съживи напълно и по-късно през деня казаха, че починал. Може странното му подобрение да е било съвсем естествено — такива неща се случват. Но аз и досега си мисля, че той е чувал нашия разговор и кротките, почти религиозни думи са облекчили последните часове от живота му. Мен в Медицинското са ме учили да внимаваме какво говорим пред болните, защото дори в кома или под пълна упойка, понякога чуват разговорите ни.