Смъртта е занимание самотно
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е занимание самотно». Краткое содержание книги:
— Трябва да може. Ако не те закриля, няма да му простя на дядо господ. Дай да си говорим още. Докато говорим, любовта е с нас и ти си добре.
— Аз вече съм добре. Ти ме оправи. Днес ми беше зле, Пег. Не нещо страшно. От някаква храна. Но сега съм здрав.
— Щом се върна, идвам да живея при теб, все едно искаш ли ме или не. Ако се оженим, добре. Само ще трябва да приемеш, че аз ще работя, докато завършиш Великия Американски Епос, и да не съм чула нито дума, млък! Някой ден, след време, тогава пък ще ме издържаш ти!
— Командваш ме, така ли?
— Ами да, защото не ми се ще да затварям, искам да си приказваме цял ден и знам, че ти струва луди пари. Кажи го пак, онова, дето искам да го чуя.
Казах го пак.
И тя си отиде, телефонната линия бръмчеше, аз стисках една жица, дълга две хиляди мили, затаила в себе си милиард призрачни шепоти, устремени към мен. Пресякох им пътя, преди да ми стигнат до ухото, преди да ми се вмъкнат в главата.
Отворих вратата и излязох, а насреща ми Кръмли, застанал пред хладилника, тършуваше за храна.
— Изненадан си, нали? — засмя се той. — Забрави, че си в моя дом, толкова се захласна в приказки.
— Забравих.
И поех каквото ми подаваше от хладилника, а носът ми течеше и от простудата се усещах като парцал.
— Вземи си книжна кърпичка, синко — обади се Кръмли. — Вземи цялата кутия. И докато не са ти излезли от ума, дай другите имена от твоя списък.
— Нашия списък — натъртих.
Присви очи, прокара нервно ръка по олисяващото си теме и кимна.
— Онези, които следва да умрат, по реда на екзекутирането.
Затвори очи, налегнат от тежко бреме.
— Нашия списък — каза.
Изчаках, не му разправих веднага за Кейл.
— И докато не ти е излязло от ума… — Кръмли сръбна от новата кутия с бира — …напиши името на убиеца.
— Трябва да е някой, който познава цяла Венеция, щат Калифорния — заявих.
— Значи може да съм и аз — ухили се Кръмли.
— Не говори така.
— Защо?
— Защото — отвърнах — ме плашиш до смърт!
Направих списъка.
Направих два списъка.
Първият списък беше кратък и съдържаше вероятни убийци, но в ни едно име не бях убеден.
Вторият — „Избери си жертвата“ — бе доста дълъг, за ония, които биха могли да умрат в скоро време.
И докато го съставях, осъзнах, че отдавна не съм оглеждал внимателно особняците на Венеция. Затова изписах цяла страница за бръснаря Кейл, преди да ми е излязъл от ума, и друга за Шранк, както го бях видял да подтичва по улицата, и трета за всичкия оня народ, дето се бе покатерил с мен на влакчето от Пратера и политаше към ада, и четвърта за киното като нощен параход, прекосяващ река Стикс, за да се вклини в Острова на мъртвите и (направо немислимо!) да потопи господин Шейпшейд!
Изрекох прощално слово за госпожица Чурулик, натраках страница за стъклените очи, после събрах всички листи и ги сложих в Говорещата кутия. Това бе кутията до моята машинка, в която лежаха идеите ми и ми приказваха в ранната утрин, разправяха ми накъде искат да тръгнат, какво им се ще да направят. Лежах в полусън, слушах ги, а сетне ставах и отивах да им помогна посредством машинката да тръгнат накъдето най-много ги тегли и да извършат своите необикновени подвизи; така си пишех разказите. Един път куче ще поиска да рови в гробище. Друг път машина на времето трябва да се върне в миналото. Трети път ще е човек със зелени криле, който може да хвърчи само нощем, защото иначе ще го забележат. Понякога това ще съм самият аз, обзет от копнеж по Пег в моето саркофажено ложе.
Отнесох един от списъците на Кръмли.
— Че защо не го написа на моята машина? — зачуди се Кръмли.
— Твоята още не е свикнала с мен и само ще ме препъва. Моята е взела преднина, а пък аз тичам да я догоня. Прочети това.
Кръмли прочете списъка ми на вероятните жертви.
— Боже мой, наблъскал си тук цялата Търговска камара на Венеция, всички членове на клуб „Лъв“, Цирка на бълхите и собствениците на крайморски развлекателни павилиончета от цяла Америка.
Сгъна го и си го пъхна в джоба.
— А защо не включи и някои приятели от къщата, където си живял, в оня краен квартал на Лос Анжелис?
Ледена жаба подскочи в гърдите ми.
Помислих си за жилищната сграда и тъмните й коридори, и добродушната госпожа Гутиерес, и милата Фани.
Жабата пак скочи.
— Не казвай това! — възкликнах.
— Къде е другият списък, на убийците? И в него ли си намърдал Търговската камара?
Поклатих глава.
— Боиш се да ми го покажеш, защото и мен си тикнал наред с останалите, нали? — рече Кръмли.
Измъкнах този списък от джоба, погледнах го и го скъсах.
— Къде си хвърляш боклука? — попитах.