Време на презрение

— А вие, магьосниците, винаги ли приемате искреността за демонстративност? Не е ли защото не вярвате в искреността дори тогава, когато я прочитате в чуждите мисли?

— Да. Точно затова.

— Но все пак ми благодариш?

— Защото на теб ти вярвам. — Тя стисна ръката му още по-силно и посегна да си вземе чиния. — Сложи ми малко сьомга, вещерю. И раци.

— Това са раци от Повис. Сигурно са ги уловили поне преди месец, а времето е горещо. Не те ли е страх…

— Тези раци — прекъсна го тя — тази сутрин все още са лазели по морското дъно. Телепортацията е прекрасно изобретение.

— Вярно е — съгласи се той. — Няма да е лошо да се разпространи, не мислиш ли?

— Работим по въпроса. Слагай, слагай, гладна съм.

— Обичам те, Йен.

— Помолих те, без излишни демонстрации… — Тя се сепна, вдигна глава, отметна назад черните си къдрици, отвори широко теменужените си очи. — Гералт! За първи път ми признаваш това!

— Невъзможно. Шегуваш се.

— Нищо подобно. По-рано само си мислеше, днес ми го каза.

— Нима разликата е толкова голяма?

— Огромна.

— Йен…

— Не говори с пълна уста. Аз също те обичам. Не съм ли ти го казвала? О, богове, ще се задушиш! Вдигни ръце, ще те потупам по гърба. Дишай по-дълбоко.

— Йен…

— Дишай, дишай, сега ще ти мине.

— Йен!

— Да. Откровеност за откровеност.

— Да не ти е лошо?

— Чаках това. — Тя изстиска един лимон върху сьомгата. — Не можех да реагирам на признания, направени мислено. Дочаках думите, можех да им отговоря и отговорих. Чувствам се прекрасно.

— Какво се е случило?

— Ще ти разкажа по-късно. Яж. Сьомгата е чудесна, заклевам се в Силата, наистина е чудесна.

— Мога ли да те целуна? Сега, тук, пред всички?

— Не.

— Йенефер! — Минаващата покрай тях тъмнокоса магьосница измъкна ръка изпод лакътя на съпровождащия я мъж и се приближи. — Все пак дойде? Това е чудесно! Не съм те виждала от векове!

— Сабрина! — Йенефер се зарадва толкова искрено, че всеки освен Гералт би повярвал на реакцията й. — Скъпа! Толкова се радвам!

Магьосничките внимателно се прегърнаха и всяка от тях разцелува въздуха около ушите и диамантено-ониксовите обеци на другата. Обеците на двете магьосници, наподобяващи миниатюрни гроздови зърна, бяха еднакви — във въздуха веднага замириса на люта вражда.

— Гералт, запознай се — това е приятелката ми от училище, Сабрина Глевисиг от Ард Карайг.

Вещерът се поклони и целуна високо подадената му ръка. Вече беше успял да съобрази, че всички магьосници очакват при среща да им се целува ръката — жест, който ги поставяше наравно с принцесите. Сабрина Глевисиг вдигна глава, обеците й се разклатиха и издрънчаха. Тихичко, но демонстративно и нахално.

— Толкова исках да се запозная с теб, Гералт. — Както и всички магьосници, и тя не признаваше никакви учтиви форми на обръщение. — Радвам се, страшно се радвам. Най-накрая престана да го криеш от нас, Йена. Честно казано, странно е, че толкова дълго отлага. Абсолютно няма от какво да се срамуваш.