Време на презрение
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #4
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-429-1
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Време на презрение». Краткое содержание книги:
— И правилно би казал.
Проблесна мълния, осветявайки двора и постройките на фермата. За миг се мярнаха белите развалини на елфическа къща край дигите. След миг над градините се разнесе грохотът на гръмотевицата. Духна силен вятър, дърветата и тръстиките край езерцата зашумяха и се превиха, огледалото на водата се смръщи и стана матово, наежи се от стърчащите листа на лилиите.
— Все пак бурята идва към нас — погледна към небето фермерът. — Може би маговете са я прогонили със заклинания от острова? На Танед са се събрали над двеста от тях… Как мислиш, Лютиче, за какво ще се съвещават те там, на своя Събор? Дали от тази работа ще излезе нещо добро?
— За нас ли? Съмнявам се. — Трубадурът прекара палеца си през струните на лютнята. — Тези събори обикновено представляват модни ревюта, клюки, удобна възможност за клеветене и вътрешно разчистване на сметки. Спорове за това дали магията трябва да се разпространява, или да си остане привилегия на елита. Караници между тези, които служат на кралете, и онези, които предпочитат отдалеч да оказват натиск на кралете…
— Ха! — възкликна Барни Хофмайер. — Кой знае защо ми се струва, че по време на настоящия Събор на Танед постоянно ще святка и гърми, като по време на буря…
— Възможно е. Нас това какво ни засяга?
— Теб — нищо — изрече навъсено полуръстът. — Защото знаеш само да дрънкаш на лютнята и да пееш. Гледаш заобикалящия те свят и виждаш само рими и ноти. А нас тук само за последната седмица два пъти конници ни стъпкаха с копита ряпата и зелето. Войската преследва „катериците“, „катериците“ извършват набези и бягат, а и на едните, и на другите пътят им минава през нашето зеле…
— Не е моментът да се жали зелето, когато гори гората — издекламира Лютичето.
— Лютиче — погледна го накриво Барни Хофмайер, — като кажеш нещо такова, не знам дали да плача, да се смея или да те сритам в задника. Сериозно ти говоря! И ще ти кажа, че настъпиха лоши времена. По пътищата — трупове, набити на кол и висящи на бесилки; из горите и по поляните — също трупове, мамка му, тази страна сигурно вече изглежда както по времето на Фалка. И как да се живее тук? През деня идват кралски войници и ни заплашват, че ще ни оковат, защото помагаме на „катериците“. А през нощта се появяват елфите и опитай да откажеш да им помогнеш! Веднага ни обещават поетично да ни покажат как нощта ще придобие червен облик. Толкова са поетични, че направо да ти се доповръща. И така я караме — между чука и наковалнята…
— Разчиташ на това, че Съборът на магьосниците ще промени нещо?
— Ами разчитам. Ти самият каза, че сред магьосниците има два лагера. Вече се е случвало магьосниците да вразумяват крале и да слагат край на войни и безредици. Нали именно маговете сключиха мир с Нилфгард преди три години? Значи може и сега…
Барни Хофмайер замълча и наостри уши. Лютичето заглуши с длан звука на струните.
От мрака при дигата бавно закрачи вещерът. Отново проблесна мълния. Когато изгърмя, вещерът вече беше до тях, в двора.
— Е, и как е, Гералт? — попита Лютичето, за да прекъсне неловкото мълчание. — Проследи ли гадината?
— Не. Тази нощ не е подходяща. Неспокойна е… Уморен съм, Лютиче.
— Тогава седни да отдъхнеш.
— Нямам предвид това.
— Наистина — промърмори полуръстът, гледайки в небето и ослушвайки се. — Неспокойна нощ, нещо лошо е надвиснало във въздуха… Животните се мятат в обора… А сред шума на вятъра се чуват викове…
— Дивият лов — тихо каза вещерът. — Затворете добре капаците на прозорците, господин Хофмайер.
— Дивият лов? — изуми се Барни. — Привиденията?
— Няма страшно. Ще преминат високо. През лятото Ловът винаги преминава високо. Но децата може да се събудят. Ловът носи със себе си нощни кошмари. По-добре да се затворят капаците на прозорците.
— Дивият лов предвещава война — каза Лютичето и отправи нагоре неспокоен поглед.
— Глупости! Суеверие!
— Не! Малко преди нападението на Нилфгард срещу Цинтра…
— Тихо! — прекъсна го с жест вещерът и се изправи рязко, загледан в мрака.
— Какво се…
— Конници.
— Мамка му! — извика Хофмайер, скачайки от пейката. — През нощта може да са само Scoia’tael…
— Един кон — прекъсна го вещерът, вземайки меча си от пейката. — Един-единствен кон. Останалите са привиденията от Лова… По дяволите, не е възможно… През лятото?
Лютичето също скочи, но го беше срам да избяга, защото нито Гералт, нито Барни се канеха да бягат. Вещерът извади меча си от ножницата и се втурна към дигата, а полуръстът, без да се колебае, се затича подире му, въоръжен с вила. Отново блесна светкавица, на дигата се мярна носещ се в галоп кон. А подир коня се беше устремило нещо размито, нещо необикновено, изтъкано от мрак и сияние, вихър, мираж. Нещо, предизвикващо панически страх, отвращение, сковаващ вътрешностите ужас.