Време на презрение
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #4
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-429-1
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Време на презрение». Краткое содержание книги:
Вещерът извика, вдигайки меча. Ездачът го забеляза, пришпори коня, огледа се. Вещерът извика още веднъж. Чу се гръм.
Проблесна, но този път не заради светкавица. Лютичето падна на колене до пейката и би изпълзял под нея, ако не се беше оказала толкова ниска. Барни изпусна вилата. Петуния Хофмайер, която беше изтичала извън къщата, изпищя.
Ослепителният блясък се материализира в прозрачна сфера, във вътрешността на която се мярна силует, който моментално придоби контури и форма. Лютичето я разпозна веднага. Той познаваше тези черни, разпилени къдрици и обсидиановата звезда върху кадифето. Това, което не му беше познато и никога преди това не беше виждал, беше лицето. Лицето на Гнева и Яростта, лицето на богинята на Отмъщението, Гибелта и Смъртта.
Йенефер вдигна ръка и изкрещя заклинание, от дланта й със свистене се изстреля пръскаща искри спирала, която разсече нощното небе, отразявайки се в повърхността на езерото. Спиралата се заби като метално копие в преследващото самотния конник кълбо. Кълбото закипя, на Лютичето му се стори, че чува зловещи викове и вижда кошмарни силуети на призрачни коне. Това продължи за части от секундата, защото кълбото изведнъж се сви, събра се в малка топка и се понесе нагоре, към небето, удължавайки се в движение и подобно на комета влачейки опашка подир себе си. Спусна се мрак, разсейван само от трепкащия блясък на газената лампа в ръцете на Петуния Хофмайер.
Ездачът спря коня си пред къщата, скочи от седлото и се олюля. Лютичето веднага съобрази кой е това. Никога по-рано не беше виждал тази слаба, сламеноруса девойка, ала веднага я разпозна.
— Гералт… — прошепна момичето. — Госпожо Йенефер… Извинявайте… Трябваше. Нали знаете…
— Цири — каза вещерът. Йенефер пристъпи към девойката, обаче се спря. Мълчеше.
„Към кого ще пристъпи? — запита се Лютичето. Никой от тях, нито вещерът, нито магьосницата, не се помръдна и не направи никакъв жест. — При кого ще отиде първо? При него? Или при нея?“
Цири не тръгна нито към него, нито към нея. Неспособна да направи избор, тя изгуби съзнание.
Къщата беше пуста, полуръстът и цялото му семейство бяха отишли да работят още на разсъмване. Цири се правеше, че спи, но чу как Гералт и Йенефер излизат. Тя се измъкна от леглото, бързо се облече, тихичко излезе от стаята и ги последва в градината.
Гералт и Йенефер свърнаха към дигата, разделяща покритите с водни лилии езерца. Скрита зад разрушената стена, Цири наблюдаваше през един процеп вещера и магьосницата. Момичето мислеше, че Лютичето, известният поет, чиито стихове беше чела неведнъж, още спи. Тя грешеше. Поетът не спеше. И я хвана на местопрестъплението.
— Хей — изкикоти се той, внезапно приближавайки се. — Бива ли така — да шпионираш и да подслушваш. Бъди по-деликатна, малката. Позволи им да останат малко насаме.
Цири се изчерви, но веднага стисна устни.
— Първо, не съм малка — изрече твърдо тя. — Второ, струва ми се, че не им преча. Нали?
Лютичето стана малко по-сериозен.
— Като че ли не — каза той. — Даже ми се струва, че им помагаш.
— Така ли? Как?
— Не се прави, че не знаеш. Вчера всичко беше разиграно много хитро. Но мен не можеш да ме подведеш. Направи се, че припадаш, нали?
— Да — промълви Цири, извръщайки поглед. — Госпожа Йенефер веднага се досети, но Гералт — не…
— Двамата те занесоха в къщата. Ръцете им се докосваха. Седяха над постелята ти чак до сутринта, но не казаха нито дума. Едва сега решиха да поговорят. Там, на дигата, при езерцето. А ти реши да подслушаш за какво си говорят… И да ги шпионираш през процепа в стената. Толкова ли е важно за теб да знаеш какво правят?
— Те не правят нищо. — Цири леко се изчерви. — Говорят си и това е всичко.
— А ти… — Лютичето приседна на тревата под едно ябълково дърво и се облегна на дънера му, като преди това се убеди, че няма мравки или гъсеници. — Ти искаш да знаеш за какво си говорят, нали?
— Да… Не! Всъщност… Всъщност така или иначе не мога да чуя нищо. Твърде далече са.
— Ако искаш — засмя се бардът, — ще ти кажа.
— А ти откъде можеш да знаеш това?
— Ха, ха. Аз, скъпа Цири, съм поет. Поетите знаят всичко за тези неща. Нещо повече — поетите знаят за тези неща повече, отколкото самите събеседници.
— Да бе!
— Давам ти думата си! Думата на поет.
— Така ли? Тогава… Тогава кажи за какво си говорят? Обясни ми какво означава всичко това!
— Погледни още веднъж през процепа и виж какво правят.
— Хм… — Цири прехапа горната си устна, след това се наведе към отвора. — Госпожа Йенефер стои до една върба… Къса листа и се занимава със звездата си… Нищо не казва, дори не поглежда към Гералт… А Гералт стои до нея. Навел глава. И нещо говори. Не, мълчи. Леле, изражението му е много… странно.