Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
Но не беше това обикновена трапеза, а обред на помирение, затова мъжете строго мълчаха и бавно се отпускаха върху меките кожи, та скръстваха нозе. На почетното място срещу входа седна Акага, до нея седна жрецът на рода, който иначе щеше да води всичко, но наред с Акага се свиваше като бито псе. Стопанинът показваше всекиму мястото му. И всеки седна там, където беше заслужил с делата си и с мъдростта си. А Марал седна до входа, където винаги е мястото на най-младия на трапезата.
Мъжете мълчаха и навярно си мислеха какво губят и какво печелят от това помирение, защото щяха да станат от трапезата братя. На такива трапези винаги се кани и Тангра, а той добре помни кой е ял месото на стопанина. И дори кръвен враг или чужденец да е поканен на такава трапеза, изправя се той от нея като брат на стопанина.
И Акага изля първите капки кумис в огъня за Тангра и за вълците, които са родени от огъня и от пепелта. А после хвърли в пламъците шепа семена, та в шатрата замириса на дим, на степ и на простор. И старейшината разнесе поред всекиму рог или чаша кумис и всеки докосна рога или чашата си до челото си, и пи, и плисна няколко капки на земята. И жрецът запя някаква свещена песен, но виеше така, че тръпки да те побият. На тези песни се казва „вълчи“, защото който умее да ги изпее, когато пее нощем в степта, изпява само първите думи, а после млъква и казва: „Нека моите братя вълци довършат песента ми.“ И наистина вълците почват да вият, а човекът мълчи. Но около този стан нямаше вълци, затова виеше жрецът.
Най-после внесоха сварените вътрешни части на жребчето върху широко дървено блюдо. Те димяха като жертвено месо върху огън, а баба Акага ги късаше с ръце и раздаваше всекиму според мястото. И сам старейшината разнасяше блюдата, защото на оногурските трапези, дори в шатрата на хана, не се позволява да прислужват домашни роби, а на трапези като тази — дори и на жените на старейшините.
И Марал гледаше как върху блюдата димят и трепкат като живи сварените вътрешни части на жребчето. И тогава седмата, последна горчива капка преля чашата на детската му душа. Защото — колко побира душата на едно момче на тринадесет години, и то кръгло сираче?
И ето — старейшината застана пред Марал и протегна към него дървеното блюдо, върху което димеше парче месо. А момчето седеше като вцепенено и гледаше пред себе си. Но не мръдваше. То виждаше всичко, чуваше всичко, знаеше, че трябва да поеме блюдото, и не можеше да вдигне ръка.
Колко пъти през живота на Аспарух щеше да идва при него това странно вцепенение, когато ушите му писваха, очите му се втренчваха и сърцето му спираше, та той не можеше да си поеме дъх? А чуваше и виждаше като насън и като насън не можеше да мръдне ни ръка, ни глава, ни устните си дори. И се превръщаше в каменно изваяние. И винаги ставаше това, когато трябваше да направи нещо важно, и знаеше, че трябва да го направи. А не можеше да го направи.
И полека-лека в шатрата стана тихо, и жрецът млъкна, и отзвуча шумът на раздвижените челюсти. Всички погледи се впериха в Марал. А той седеше със скръстени крака, отпуснал ръце върху коленете си. И лицето му беше бяло. И старейшината стоеше коленичил при него и протягаше напред блюдото с месо.
Нямаше по-голяма обида от тази — да откажеш на такава трапеза подаденото блюдо. Това беше отказ от помирението, кръвна обида на стопанина, която можеше да се измие само с кръв. Ала каква чест беше за старейшината да изпие кръвта на едно дете?
Тогава на другия край на трапезата се изправи Акага. Да, изправи се, не от кръста нагоре, а на крака. И главата й опря в кожите на шатрата. И всички насядали мъже объркаха глави и я гледаха от долу на горе, изтръпнали и смаяни, защото никой не беше виждал Акага изправена. Сега видяха, че тя е била висока и снажна жена. Сякаш от черна сбръчкана мумия се изправи черната сянка на мъртвеца и призракът вдигна ръка, та я простря над трапезата, чак до средата. Защото ръката на Акага беше дълга и сиянието на светилниците осветяваше дланта й отдолу, огромна и с разперени пръсти. Сянката на ръката сграби върха на шатрата.
И проеча гласът на Акага — глас, който никой не беше чувал, защото мъжете познаваха Акага съдницата, но не познаваха или бяха забравили Акага воителката. Тази Акага и този глас, който беше тласкал оногурските конници седем пъти срещу насипите на последната аварска крепост. И най-старите си спомниха този глас и този размах на ръката, който хвърляше оногурите в битката, сякаш ръката на сеяч хвърляше семена в степта.