Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
… На сутринта позвъних на Хилински и му разказах всичко.
— Не излизай никъде — обезпокои се той. — Не мисли за нищо. Нито за експертизата, нито за каквото и да било. И изобщо си събирай партакешите и заминавай за Олшани. Ако потрябваш, не се безпокой, ще те намерим.
Девета глава
Обичам Кладно повече от другите градове. Обичам го за уюта на заплетените му като паяжина улички, облени от утринното слънце, за широкото течение на реката с лъкатушни като змии водорасли, за недокоснатите стени и за оранжевите люспи на керемидите по покривите на костьолите, за всичко, което войната не бе съсипала.
За дивите лози, накатерени по кремавите зидове, заради зеленината. И макар че още нямаше зеленина, а над града просто горещо и синьо светеше небето в края на април — аз все пак малко се посъвзех от вцепенението си. Във всеки случай не действувах по инерция.
Автобус за Олшани имаше чак привечер, но не се отбих дори в чудесния местен музей: не ми се гледаха вещи, копнеех за хора. Исках малко да се съвзема, сгряван от топлината им. Първото ми приключение обаче не беше от този характер. Отбих се в една гостилничка, една от онези, които сутрин са закусвални, а следобед стават ресторанти. Но още начаса налетях на нещо, което не обичам, пред мен малкият оркестър репетираше своята прекалено гръмка музика. Поръчах си бифтек, още това-онова и бутилка бира.
„Ресторантът“ беше съвременен, без копия от картини на Хруцки (горският художник!), но пък със стенописи, по които плаваха разни „царкини-лебеди“ и „ладии“ (мътните да ги вземат!). Обстановката никак не хармонираше с тях: шкафчетата за съдове, масите, столовете и тежкият стар шубер. Още отсега тук миришеше на вино и бе много задимено.
Сервитьорката с бяло боне донесе поръчката и се подпря на прозоречния перваз близо до мен.
Бифтекът бе гумен със стоманена конструкция. Но както казваше някога комисарят на нашия отряд, „изчерпи всички сили при изпълнението на задачата, мобилизирай се — и я изпълни“.
Аз се мобилизирах.
През това време оркестърът очевидно по поръчка гръмна аранжирани в съвременен суперджазов дух белоруски песни. Това вече бе прекалено. Двамина сополанковци на съседната маса припяваха на оркестъра и ридаеха върху гърдите си един на друг.
Сервитьорката закри устата си с розова ръчица, очевидно прикриваше прозявка.
— Какво, при вас винаги ли е така отвратително? — запитах аз.
— Почти винаги — тъжно ми отвърна тя. — Освен късно през нощта и през почивните дни. Нещо престанаха да ходят из големите ресторанти.
— Хм — казах аз. — Наистина престанаха. Понякога управителят си рекламира заведението, търчи из учрежденията и организира колективни посещения: „Моля, напийте се в нашия ресторант.“ Никой не ще.
— Тогава хокат управителя — каза тя, — и то здравата.
За пръв път през последните дни се засмях.
… Автобусът заминаваше около седем. Оставаше ми почти час. Колата бе пълна с хора, каквито тъй рядко се срещат в Минск. Лицата им имаха червеникавокафяв загар; ето забрадки, глава на патица, щръкнала от кошницата. Седнах на последната седалка: там друса, но е по-високо и всичко се вижда, и полетях срещу меките, порозовели от ниското слънце хълми, сред горите, грейнали от добра светлооранжева светлина, слушах музиката на родния език, пиех я и не можех да й се наситя.
Боже, из целия свят — от Аляска до Австралия — такива разговори с такива ругатни могат да се чуят само из белоруските автобуси и по нашенските пазари, особено на Могильовския, Рагачовския и донейде на Слуцкия. Случваше се някога и на Камаровка в Минск, но сега там се срамуват от цивилизацията и от милиционерите. Наистина разправя се нещо подобно за одеския „Привоз“, но съм ходил там и ще ви кажа не е същото, не е.
С какво украсяваха те говора си, няма да ви кажа от уважение към вас. Но автобусът бръмчеше от говор и никой никому не се сърдеше.
— У тях винаги е като в кръчма.
— Е, пак по-добре, отколкото кръчмата да му стане като родна къща.
Младежи с градски куфарчета. Смъкнали са стъклото и викат на някакъв дядо, който се задава от гъста селска градина, закривана от короните на дърветата:
— Ей, чичка, седи си в къщи, не излизай навън, че ще те прегази някой тролей.
— Или метрото.
— Хи-хи-хи — и вдигат прозореца.