Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
Махнах с ръка и хукнах към вратата за мазите. Тя беше открехната, пламъчето на запалката ми се залюля. Да, тя винаги беше открехната: там никой нищо не държеше. По нея се развяваше още ланшна паяжина. А на прага имаше прахоляк. „Тюх! Изпари ли се тоя тип!“
Като си светех със запалката, забелязах, че бушоните са леко отвъртени и ги завих. Сетне излязох на двора и запитах пушачите:
— Отдавна ли сте тук?
— От няколко минути — отвърна Кухарчик.
Хрумна ми мисълта, че може да се е скрил в апартамента на момичетата и макар да си помислих, че от виковете им щеше да потрепери блокът, позвъних и влязох.
Обикновена стая, обзаведена по студентски, по момински, само че с два-три афиша, на които тези хубавици бяха отбелязани с най-ситния шрифт.
На столовете (леглата бяха снежнобели) седяха три хубавички момичета, а до тях… стоеше… нашият младеж, този път без кофата за боклук. Доста пийнал и дори се олюляваше. А девойките се кискаха, като че нищо му няма.
— Момичета, слънца на моя живот! От колко време ви досажда тоя тук?
— От половин час — изкиска се хубава брюнетка с хитра усмивка. — Скъсахме се от смях.
— Дайте му пътя — махнах аз с ръка.
И поех към своя етаж; чак пред вратата сякаш нещо ме осени. Хукнах обратно.
В този миг трясна входната врата. Втурнах се натам, отворих я, но вън се връщаха хора от кино и къде можех да забележа нещо.
Погледнах вратата към мазетата: паяжината я нямаше.
Дръвник с дедуктивно мислене! Паяжината му изтрябвала! Нали под нея човек може да се промъкне, без да стъпи върху прахта на прага. Как не помислих, че е преценил пътя си за отстъпление! „Идиот! Изкуфял дъртак! Ясно е само, че ако бях се натикал в мазите, щяха да ме халосат по тиквата. Много хубаво. Такава тиква е само за халосване.“
Но с това вечерта не приключи. Едва светнах в къщи и се тръшнах на дивана, телефонът зазвъня. Винаги когато новината ще бъде неприятна, в мен се поражда лошо предчувствие. Не исках да вдигна слушалката, но телефонът чак заподскача. Нямаше накъде, вдигнах слушалката и дочух отдалеко отчаяния вик на Костик Красовски:
— Антоне! Антоне-е!
— Аз съм. Какво има?
— Антоне! Боже, боже!
— Какво става с теб?
— Зо… Зо… Зо…
Тогава разбрах: бе се случило не само нещо лошо. Бе се случило нещо непоправимо.
— Костя, успокой се.
— М… м…
— Хайде, какво? Какво?
— Зоя… умря.
— Как? — глупаво запитах аз, като все още нищо не разбирах.
— Цианкалий. Има бележка: „Предадох своя ис-тин-ски — той натърти на тази дума — мъж. Не обвинявайте никого, освен мен.“
— Идвам! Идвам!
— Не… не… Аз отивам… там — риданията му бяха такива, каквито рядко бях чувал.
И той прекъсна разговора. Тогава сякаш светът се стовари върху мен. Най-важното — не разбирах защо! Какво се бе случило при двете й последни посещения? Нищо. Беше си все същото, дори ръкописите върху писалището, всичко си бе на постоянно място: чистата хартия — отдясно, изписаната — отляво, пепелникът — тук, цигарите — там. Светът рухна, но само за мен. Вън бе все същата навъсена априлска нощ и отново май дъждът плющеше по стъклата. Вярно, разделяхме се. Но нали бяхме решили това отдавна — откъде се взеха тези нейни отчаяни сълзи?
„Тя се бе подготвяла, ясно, сега го разбрах. Защо? Нали съжаляваше за мен само като за изгубена играчка. Аз се отнасях по-сериозно към това, но нали също… Защо толкова ме боли сърцето? Задето съм излъгал Красовски? Не знаех, че е неин мъж, а тя не отдаваше никакво значение на това. Какво се бе променило тъй внезапно?“
Седях и тъпо гледах мрака навън. Сетне станах, извадих един том от енциклопедията. „Цианкалий. Силно отровен. Признаци на отравяне с цианкалий: прижълтяване на челото, синкави слепоочия и шия, слепени устни, кожата леденостудена и суха.“
Не, не можех да си представя Зоя с жълтеникаво чело и леденостудена кожа.
„О, боже немилостиви! Какво се бе случило все пак?“
Всичко между нас бе свършено. Всичко изобщо бе свършено. Защо изпитвам такова остро чувство за вина? Нали я придумвах, почти я молех. И ето такъв край.
Главата ми се цепеше… Лентата… Стъпките под прозореца… Смъртта на Марян… Още една смърт…
Небето отново угасна.
И тогава… се случи лошото с мен.
Вън плющеше дъжд. Личаха мокрите петна на уличните лампи. Точеше се невидим сладникав тютюнев дим. Внезапно пред очите ми лумнаха дребни разноцветни точки като по картините на пуантилистите, последва взрив, покриха ме черни криле.