Черният Олшански замък

По улиците момичетата още често се обръщаха след него: той бе висок, но не дангалак като мен, бе строен, плещест, но почти без бедра и аз съжалявах, че такъв великолепен човешки екземпляр си живее сам, до дън душа го съжалявах и го разбирах. Но той не заслужаваше съжаление. По-скоро учудване и уважение.

Сърцето ми отново се сви болезнено пред вратите, когато си помислих, че не ще чуя кучешки лай и не ще ми отвори моят приятел. В жилището ме лъхна застоял въздух. Отворих прозорчето, взех си няколко от неговите любими книги и един малък модел на кораб, свалих от стената една хубава гравюра, но не от определените за музея, и я подадох на Адам:

— Това е всичко.

И тогава забелязах на масичката до фотьойла някаква книга. Знаех — тук оставяше книгите, които четеше, и реших да видя какво бе чел напоследък.

Това бе „Книга за джунглите“. Взех я и от нея изпадна някакво листче. Сигурно си е отбелязвал страниците с него, пък и нали огледът беше доста повърхностен.

„Маряне! Стягай се, вземи за маскировка въдиците и веднага ела на Роман. Ако се забавя — полови риба час-два. Крайно необходимо е.“

Подадох бележката на Хилински.

— Какво е това?

— Нищо. Моят почерк. И хартията е от моята.

— Какво излиза тогава?

— Излиза, че аз съм го убил.

Сякаш целият се вцепених. Адам ме изгледа внимателно.

— Виж какво, момче. Дай ми тази драсканица, ще я отнеса на Шчука… Стига и това, че остави отпечатъци от пръстите си по нея.

Той хвана хартийката с чист лист.

— И онази книга предай утре на Шчука. Наистина тук нещо не е в ред. Направи си копие от твоята лента.

— Направих вече.

— И скрий лентата. Това е. Вземи и гравюрата и право в къщи. А аз — ще отскоча до Шчука. Заминавай, че я виж, не приличаш на себе си.