Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)». Краткое содержание книги:
Джим отново сведе очи.
— Да виждам и чувам… да виждам и чувам — повтори той два пъти с големи паузи, загледан в пространството.
И отново потрепери.
— Реших да не отварям очи — рече после, — а не можех. Не можех — и нека всички го знаят — все ми е едно! Нека го изпитат онези, които биха ме упрекнали. Нека намерят друг, по-добър изход! Повторно очите ми се отвориха — и устата също. Почувствувах, че корабът се движи. Той бе наклонил носа си съвсем малко и лекичко се бе повдигнал — бавно, съвсем бавно! Ала това не стана в течение на много дни. Облакът премина над главите ни и първата вълна наруши спокойствието на оловносивото море. В това движение нямаше живот. Обаче в главата ми нещо се преобърна. Вие какво бихте направили? Уверен сте в себе си, нали? Какво ще направите, ако почувствувате сега — в тази минута, — че къщата бавно се движи, че подът се люлее под стола ви? Ще подскочите от уплаха! Кълна се в небето, ще подскочите от мястото, на което седите, и ще се озовете ей в онези храсти там, долу.
Джим махна с ръка към тъмнината отвъд каменната балюстрада. Не се помръднах. Той ме гледаше много втренчено, много сурово. Две мнения не можеше да има: сега ме заплашваха и трябваше да стоя неподвижно, безмълвно, за да не направя съдбоносното признание, как бих постъпил аз, което би имало отношение и към случая с Джим. Нямах намерение да се подлагам на такъв риск. Не забравяйте — той седеше пред мен и наистина твърде приличаше на всички нас, за да не бъде опасен. Но ако искате да знаете, аз с бърз поглед измерих пространството, което ме отделяше от петното гъст мрак върху моравата пред верандата. Той преувеличаваше. Не бих отскочил на няколко стъпки, в това поне бях уверен.
Настанал, както помислил Джим, последният момент, но той не се помръднал. Краката му както преди били като приковани към палубата, но мислите се въртели свободно в главата му. И в този момент той видял как един от онези, които се блъскали край лодката, внезапно побягнал, размахал ръце, сякаш искал да улови въздуха, препънал се и паднал. По-точно, не паднал, а тихичко се свлякъл надолу; приел седящо положение и се изгърбил, опирайки гръб в светлинния люк на машинното отделение.
— Това беше огнярят. Слаб, блед човек с рошави мустаци. Изпълняваше длъжността трети механик — поясни Джим.
— Умрял — казах аз. За това бе станало дума в съда.
— Така казват — произнесе Джим с мрачно равнодушие. — Разбира се, аз не знаех. Слабо сърце. Той известно време преди това се бе оплаквал, че не се чувствува добре. Вълнение. Прекомерно напрежение. Дявол знае какво. Ха, ха, ха! Не беше трудно да се забележи, че на него също не му се е искало да умре. Забавно, нали? Да ме застрелят, ако той не е бил силно уплашен и сам не си е навлякъл смъртта. Силно уплашен, точно така! Кълна се в небето, уплашен толкова, колкото и аз… Ах! Да ги беше пратил по дяволите, когато го вдигнаха от леглото, защото корабът потъвал. Да беше си пъхнал ръцете в джобовете и да ги наругае всичките.
Той стана, разтърси юмрук, стрелна ме с поглед и отново седна.
— Изпуснал случая, така ли? — прошепнах аз.
— Защо не се смеете? — рече той. — Та това е шега, замислена в ада. Слабо сърце!… Понякога ми се иска и аз да имам слабо сърце.
Това ме разсърди.
— Наистина ли? — запитах със зла ирония.
— Да! Нима не можете да го разберете! — извика той.
— Не бихте могли да искате повече — сърдито отвърнах аз.
Той ме погледна, без да разбира нещо. Тази стрела също премина доста встрани от целта, а Джим не беше от онези, които се безпокоят за напразно похабените стрели. Честна дума, той наистина нищо не подозираше, не допускаше, че го преследват. Бях доволен, че стрелата ми прелетя покрай целта — доволен бях, че дори не бе чул как съм отпуснал тетивата.
Разбира се, по онова време Джим не е можел да знае, че огнярят е умрял. Следващият миг — последният за него на борда — е бил изпълнен със събития и усещания, връхлетели отгоре му като море върху скала. Умишлено използувам това сравнение, защото, вярвайки на неговия разказ, съм склонен да мисля, че Джим през цялото време е хранил някаква странна илюзия за пасивност, сякаш не е действувал съзнателно, а просто се е подчинявал на волята на онези адски сили, избрали го за жертва на някаква голяма шега. Първото, което чул, бил един скрибуцащ звук от тежките висилки, които най-сетне се извили настрана — скрибуцането сякаш проникнало в него от палубата през подметките му и се издигнало по гръбначния стълб към главата. Сега вече бурята била много близо и втора, още по-тежка вълна заплашително издигнала инертния корпус на кораба, от което дъхът на Джим замрял, а мозъкът и сърцето му били пронизани от панически викове.