Лавандулови нощи
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Костова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Лавандулови нощи». Краткое содержание книги:
— Да, коктейлът е подходящ за болки. — Корин й се усмихна. — Макар че бяхте много смела, трябва да ви се признае.
— Чувствам се ужасно — призна Изабел. — Да падна от спрял кон, та чак и до болница да стигна! Нямам равна на себе си.
Корин започна да се смее.
— Да, наистина беше забавно. Как се свлякохте от седлото — направо ми се искаше да ви заснема на видео!
— Всъщност аз изобщо не мога да яздя — продължи със самопризнанията Изабел. — Като дете вземах уроци по езда, но само в залата и на манежа. А най-високите коне бяха на половината от ръста на Селери.
— Но защо не казахте?
— Исках да направя добро впечатление. Пък и си помислих, че може да не е толкова трудно.
— Да, ако не беше ровът… — Корин отново се засмя. — Е все пак мен успяхте да ме впечатлите, Изабел.
Без всякакво предупреждение, той я прегърна насред улицата и я целуна. Беше по-скоро приятелска целувка, толкова безобидна, колкото изобщо може да бъде целувка по устните, но след като веднъж се докоснаха, не можеха вече да спрат. И така целувката стана достойна за филм, точно пред табелата с надпис: „Urgences — sortie de voiture!“ Една линейка без синя светлина и сирена мина на един хвърлей от тях, двамата санитари се усмихнаха закачливо.
Нито Корин, нито Изабел забелязаха нещо от това. Когато се отдръпнаха един от друг, тя трябваше да го стисне здраво, за да не падне.
— Чувствам се, сякаш за втори път съм паднала от коня — каза Изабел, опитвайки се думите й да прозвучат като шега.
— И аз — отвърна Корин, но при него прозвучаха съвсем сериозно.
Пета глава
Случи се в мига, в който тя го бе погледнала за първи път. Докато лежеше там със затворени очи, тя беше просто една хубава млада жена с необикновено светла коса, която най-безсрамно спи под неговите прасковени дървета. Но когато отвори очите си и зениците й инстинктивно се свиха от светлината, а после при вида му отново се разшириха от ужас, у него се бе породило онова особено чувство, смесица от възторг и предчувствие за нещо съдбовно. Не красотата на тези очи го беше развълнувала — макар че те безспорно бяха прекрасни, сини и големи като пролетно небе, а това, което му се стори, че видя в тях. Макар стотици пъти да си повтаряше, че е пълно безумие, дължащо се на въздействието на щедрото пролетно слънце и виното от следобеда, той имаше усещането, че през тези очи е проникнал в собствената си душа. Там, за части от секундата, пред него изплува всичко, което досега потискаше в себе си — нестихващи копнежи, страхове, мечти и огромно поле от дремещи чувства и страсти.
Беше зловещ миг и той напразно се мъчеше да го прогони от себе си.
Корин ле Бер се считаше за реалист, за човек, здраво стъпил на земята, който знае на какво може да разчита и на какво — не. За разлика от майка си и сестра си Матилд, и двете католички, а на всичкото отгоре и — макар свенливо да го прикриваха с ирония — склонни към езотеризъм, Корин не вярваше в свръхестествени сили, в знаци на съдбата или в сродни души, свързани по необикновен начин. Той вярваше, че светът и всичко, което се случва в него, се управляват единствено и само от природните закони, които — и това беше неговото обяснение за нещата, които хората наричат най-общо висша сила — са толкова сложни и разнообразни, че досега човек е проникнал само в част от тях.
И така, той отдаваше, поради липса на по-добро обяснение, собствените си особени чувства към Изабел на слънцето, на виното и на евентуално повишената концентрация на определени хормони при обмяната на веществата. Тя безспорно беше най-привлекателната жена, която някога е познавал. Редуването на непринуденост и неувереност, което тя показа днес, по някакъв странен начин беше дяволски секси. Пък и живееше в „Ринкинкин“ и постоянно му бе пред очите, а това едновременно го радваше и объркваше.
Не му убягваше и фактът, че относно хормоните Изабел беше в подобно на неговото объркано състояние. Тя постоянно се изчервяваше, когато двамата разговаряха, и на него му се струваше напълно в реда на нещата. Защо при нея да е по-различно, отколкото при него? На всичкото отгоре тя изглеждаше симпатична, добродушна и интелигентна, всички от „Ринкинкин“ я харесваха, дори тъмните очи на Катрин от снимката до леглото му сякаш му се усмихваха приветливо, когато лежеше вечер и си мислеше за Изабел и какво най-много иска да прави с нея.