Житията на светците
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Житията на светците». Краткое содержание книги:
С пламнало лице Силвио се поклони на публиката, която го възнагради с шумни овации и подкани да продължи. Но когато той изгледа въпросително председателя на комитета, чакащ в сенките на другия край на подиума, поетът остана горчиво разочарован от неодобрителното му поклащане на главата. След стихването на продължителните ръкопляскания председателят зае мястото на Силвио в средата на подиума.
— Моля ви — започна той, — от оркестъра поискаха да изгасим лампите, преди да излязат на подиума.
Отначало по-колебливо, но след това все по-силно, по дадения от председателя знак, лампите започнаха да гаснат, докато накрая на площада се възцари пълен мрак. Публиката за миг затаи дъх, спазвайки поканата за пълно мълчание. Но когато след това нищо не се случи, хората започнаха да се помръдват на столовете и скамейките, като се питаха удивено дали пък лампите не са изгаснали завинаги. После всичко стана много набързо: от автобуса на оркестъра заработи някаква машина, чийто звук отначало приличаше на силно ръмжене, но скоро прерасна в мощен рев и накрая от устните на всички присъстващи се отрониха въздишки на облекчение, като видяха как лампите отново просветнаха и след секунди на площада стана светло като през деня. Но не им остана време да се съвземат от изненадата, защото от подиума проехтя трясък, силен като гръмотевица — музикантите от оркестъра, вече заели местата зад инструментите си, започнаха някаква жива увертюра. След още един миг хористите се появиха и започнаха да изпълват пространството зад оркестъра, като се подредиха по трима мъже отдясно и три жени отляво. Всичките бяха облечени в ярки костюми в зелено, бяло и черно, като се поклащаха в синхрон с музиката. Последната двойка изникна на сцената вече при пълния блясък на лампите. Хористите вдигнаха ръце, а най-отпред излезе една млада мургава жена, чиито ръце бяха украсени с дузина златни гривни, както бе обичаят при циганките. Последва я един мъж с риза с широки ръкави и лъскава коса, силно пригладена назад.
— Добър вечер, госпожи и господа. Ние сме Капо ди Молизе.
Тълпата, както по всичко личеше, още не се бе съвзела от транса, в който бе изпаднала след внезапното й обливане с толкова много светлина и звуци. Само за няколко мига площадът на Вале дел Соле, който винаги бе имал средновековен вид, се бе преобразил в модерно сборище, ярко осветено и оживено като улиците в Рим и Неапол. На подиума певците, които се представиха като Мария и Марио, веднага след края на увертюрата се впуснаха в нещо като певчески дуел:
Хората едва сега постепенно започнаха да идват на себе си след първоначалния шок, като поклащаха глави и бавно запристъпваха към подиума, все още в унес, както се пристъпва към някое светилище. Като че ли внезапно всички ние бяхме пренесени в една от историите за житията на светците, на които ни учеше нашата учителка. Светът изведнъж се изпълни с много светлина и всички възможности отново станаха достъпни. Но до мен майка ми седеше напълно неподвижна, скована като часовой на караул, свила ръце плътно пред гърдите си, за да се пази от студа. Местата около нас бяха празни, имаше само няколко старци от селото, като всеки от тях се натискаше да се вреди по-близо до подиума, за да може по-добре да вижда. Постепенно към площадката за танците започнаха да пристъпват първите двойки.
— Като че ли никой от тях досега не е виждал електрическа крушка — отбеляза майка ми.
През цялото първо действие от представлението майка ми остана неподвижна и смълчана, гледайки към подиума, сякаш очакваше там да бъде разкрита някаква тайна. Зад нас площадът оставаше в мрак, ако трябваше да се сравнява с ярко осветения подиум. В гърбовете ни духаше студен вятър. На терасата на кръчмата на Ди Лучи остана малка група мъже, но по-голямата част от тълпата се премести към по-топлото място на завет край подиума, където бе много по-светло и забавно. Песните, изпълнявани от този състав, ми се струваха странни и чужди. Дори малкото местни мелодии, които музикантите изсвириха, ми прозвучаха като непознати — така ги преценяваха и нашите местни музиканти, които понякога свиреха същите тези песни — защото се обърквах от многото струнни инструменти и силното бучене на духовите инструменти в оркестъра. Създаде се впечатлението, че от целия площад изведнъж изчезнаха всички други звуци, въпреки че тълпата не бе престанала да шушука, а отзад машината в автобуса на оркестъра продължаваше да бумти. Танцуващите двойки все по-плътно ни обгръщаха, сякаш увличащата музика ни бе превърнала в никому непознати, дори невидими същества. Певците неусетно се подредиха в традиционния полукръг, а пък музикантите оставиха инструментите си, за да се присъединят към тях. Оставиха само акордеониста да поддържа ритъма. Марио и Мария още не бяха напуснали центъра на подиума, защото пееха поред стиховете от една позната на всички песен от местен произход. Сега не бяха съперничещи си влюбени от първата им среща, а щастлива двойка, припомняйки си дните на тяхното щастие: