Войната на Калибан
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-408-6
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Войната на Калибан». Краткое содержание книги:
— Предполагам, че не — съгласи се Холдън.
Мелиса се усмихна, прегърна го топло, а после се отправи да проверява нечии други документи.
Наоми го хвана под ръка и двамата тръгнаха към портала, водещ към останалата част от станцията, като заобикаляха сандъците с припаси и работниците.
— Как може тук да се е водила цяла битка и никой да не знае защо? — попита тя.
— Знаят — изтъкна Холдън. — Някой знае.
От земята станцията изглеждаше по-зле, отколкото от космоса. Произвеждащите кислород растения, наредени покрай стените на коридора, бяха придобили нездрав жълтеникав оттенък. В много коридори нямаше осветление, а автоматичните херметични врати бяха отворени ръчно и заклинени в това положение, така че ако някоя част на станцията изведнъж се разхерметизираше, много от съседните секции щяха да я последват. Малкото хора, които срещнаха, или избягваха да ги погледнат в очите, или се взираха в тях с открита враждебност. Холдън изпита желание да носи оръжието си открито вместо в таен кобур отзад на кръста.
— Коя е свръзката ни? — попита тихо Наоми.
— Хмммм?
— Предполагам, че Фред има свои хора тук — прошепна тя, докато се усмихваше и кимаше на минаваща група мъже. Всички те бяха въоръжени, макар и предимно с ножове и тояги. Изгледаха я с любопитство. Холдън пъхна ръка под палтото си и я плъзна към пистолета, но мъжете продължиха нататък, като им хвърлиха само няколко погледа през рамо, преди да изчезнат зад един ъгъл.
— Не е ли уредил да се срещнем с някого? — довърши Наоми с нормален глас.
— Даде ми няколко имена. Но комуникациите с тази луна бяха толкова несигурни, че не можа да…
Прекъсна го силен гръм откъм друга част на космопорта. Експлозията беше последвана от рев, който постепенно се превърна в човешки крясъци. Малкото хора, намиращи се в коридора заедно с тях, се втурнаха да тичат — някои към шума, но повечето в обратната посока.
— Дали да… — започна Наоми, взряна в хората, които тичаха към данданията.
— Тук сме, за да видим какво става — каза Холдън. — Така че хайде да отидем и да видим.
Двамата бързо се загубиха из виещите се коридори на ганимедския космопорт, но това нямаше значение, стига да продължават да се движат към шума заедно с растящия поток от хора, устремени в същата посока. Никакъв висок, набит мъж с щръкнала червена коса известно време тичаше редом с тях. Стискаше и в двете си ръце парчета черна метална тръба. Ухили се на Наоми и ѝ подаде едното. Тя отказа с махване на ръка.
— Време беше, мамка му — изрева той с акцент, който Холдън не можа да определи. Когато Наоми не взе тръбата, той я протегна към него.
— За кое? — попита Холдън, докато я вземаше.
— Шибаните копелета се давят в кльопачка, а простите работяги да го духат, тъй ли? Да им го навра на шибаните спермогълтачи!
Червенокосият нададе вой и размаха тръбата във въздуха, а после се втурна още по-бързо и изчезна сред множеството. Наоми се засмя и имитира воя му. Когато Холдън ѝ хвърли един поглед, тя просто се усмихна и каза:
— Заразно е.
След още един завой се озоваха в друг просторен склад, който изглеждаше почти същия като онзи, управляван от семейство Супитаяпорн, само че тукашният бе пълен с разярена тълпа, която напираше към товарителницата. Вратите бяха затворени и малка група от охраната на космопорта се опитваше да възпре тълпата. Когато Холдън пристигна, множеството все още бе респектирано от зашеметителите и шоковите палки на полицаите, но по трупащото се във въздуха напрежение и гняв той усещаше, че няма да е за дълго.
Точно зад предната линия от ченгета стоеше малка група мъже в тъмни костюми и войнишки обувки. Те носеха пушки и имаха вид на хора, които само чакат някой да им разреши да ги използват.
Значи бяха от корпоративната охрана.
Холдън огледа помещението и усети как всичко си идва на мястото. Зад затворената врата на товарителницата се намираше един от малкото останали корпоративни кораби, пълен с последната храна, опоскана от Ганимед.
А тази тълпа беше гладна.
Холдън си спомни за опитите си да се измъкне от едно казино на Ерос, когато в станцията бе обявено извънредно положение. Спомни си гневните тълпи, изправени срещу мъже с пушки. Спомни си писъците и миризмата на кръв и кордит. Още преди да осъзнае, че е взел решение, откри, че си пробива път към предния край на тълпата. Наоми го следваше, мърморейки извинения. Хвана го за ръката и го принуди да спре за момент.
— Да не би да се каниш да направиш нещо ужасно глупаво? — попита тя.