Войната на Калибан

Коридорите край центъра за помощи бяха претъпкани като скотобойна. Мъже и жени, много от които изглеждаха по-силни и по-здрави от него, се блъскаха, карайки дори най-широките пространства да изглеждат тесни. Колкото повече се приближаваше до космопорта, толкова по-замаян се чувстваше. Въздухът тук беше почти топъл от струпаните тела. Вонеше на кетоново-ацидозен човешки дъх. Майка му наричаше това „дъха на светеца“. Миризмата на разлагащ се протеин, на тела, които изяждат собствените си мускули, за да оцелеят. Зачуди се колко ли души в тълпата знаят какво означава тази миризма.

Хора крещяха. Блъскаха се. Тълпата около него се люшкаше напред-назад като вълни, напиращи към морския бряг.

— Тогава отворете вратите и ни дайте да видим! — изкрещя някаква жена далеч отпред.

„О, помисли си Пракс, това е бунт за храна.“

Започна да си проправя път към края на тълпата, мъчеше се да излезе. Да се измъкне. Някъде отпред хората крещяха. Зад него напираха. Редиците светодиодни лампи по тавана сияеха в бяло и златисто. Стените бяха невзрачно сиви. Той протегна ръка да се подпре. Беше стигнал до една стена. Някъде бентът се отприщи и тълпата внезапно се юрна напред. Всеобщото движение заплашваше да го повлече. Той задържа ръка върху стената. Навалицата оредя и Пракс се заклатушка напред. Вратите на товарителницата стояха отворени. До тях той зърна познато лице, но не можеше да се сети къде го е виждал. Може би беше някой от лабораторията? Мъжът бе с едър кокал и мускулест. Землянин. Може би го е виждал, докато обикаляше из загиващата станция. Дали не го бе виждал да тършува за храна? Но не, той изглеждаше твърде добре хранен. Бузите му не бяха хлътнали. Пракс го чувстваше като приятел, но в същото време и като непознат. Хем го познаваше, хем не го познаваше. Като генералния секретар или някой известен актьор.