Войната на Калибан
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-408-6
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Войната на Калибан». Краткое содержание книги:
Търсейки възможност да се измъкне, Холдън посочи към Наоми и каза:
— Извинете ме, аз…
Сантичай го прекъсна с рязко махване на ръка, от което оранжевата му роба се завихри. Холдън откри, че не може да не се подчини на дребничкия мъж.
— Това — посочи Сантичай към сандъците, разтоварвани в момента от „Сомнамбул“ — не е достатъчно.
— Аз…
— СВП ни бяха обещали двайсет и два тона протеин и добавки до миналата седмица. Тук са по-малко от дванайсет тона. — Старецът наблегна на думите си с остро мушкане в бицепса на Холдън.
— Аз не отговарям за…
— Защо ни обещават нещо, което нямат намерение да ни доставят? Ако имате дванайсет тона, обещайте толкова. Недейте да обещавате двайсет и два и после да доставяте дванайсет — сърдеше се той, като продължаваше да го мушка.
— Съгласен съм — рече Холдън и отстъпи извън обсега на мушкащия пръст, като вдигна ръце. — Напълно съм съгласен. Веднага ще се обадя на свръзката си на станция Тихо да разбере къде е останалата част от обещаните припаси. Сигурен съм, че пътуват насам.
Сантичай сви рамене и робата му пак се завихри.
— Направи го — нареди той, а после се развика към един от мотокарите: — Ти! Ей, ти! Не виждаш ли надписа „лекарства“? Защо слагаш тук неща, които не са лекарства?
Холдън се възползва от това отвличане на вниманието, за да се измъкне, и изтича при Наоми и Мелиса. Наоми беше отворила на терминала си някакъв формуляр и го попълваше пред погледа на мисионерката.
Докато тя пишеше, Холдън огледа склада. „Сомнамбул“ беше само един от почти двайсетте кораба с хуманитарни помощи, кацнали през последните двайсет и четири часа, и огромното помещение бързо се запълваше със сандъци с припаси. Мразовитият въздух миришеше на прах, озон и горещо масло от мотокарите, но сред всичко това се долавяше и смътната, неприятна миризма на развала, на нещо като гниеща растителност. Докато той гледаше, Сантичай се втурна през склада, крещейки нареждания на двама работници, които носеха тежък сандък.
— Бива си го съпруга ви, госпожо — каза Холдън на Мелиса.
Мелиса бе по-висока и по-тежка от дребничкия си мъж, но имаше същия безформен облак оредяваща бяла коса. Освен това имаше яркосини очи, които потъваха в бръчките на лицето ѝ, когато се усмихнеше. А сега тя правеше точно това.
— През живота си не съм срещала човек, който да е толкова загрижен за добруването на хората и толкова нехаещ за чувствата им — прихна тя. — Но Сантичай поне ще се постарае да бъдат добре нахранени, преди да им обясни колко много грешки са допуснали.
— Мисля, че е готово — намеси се Наоми и натисна бутона, за да изпрати попълнения формуляр към терминала на Мелиса, умилително стар модел, който жената извади от робата си, щом се разнесе сигналът за пристигащо съобщение.
— Госпожо Супитаяпорн — каза Холдън.
— Мелиса.
— Мелиса, откога двамата със съпруга ви сте на Ганимед?
— Ами… — проточи замислено тя, като потупваше с пръст брадичката си и се взираше в далечината, — почти десет години. Възможно ли е да са станали толкова? Сигурно, защото Дрю тъкмо беше родила и…
— Питах се, защото май единственото, което никой извън Ганимед не знае, е как е започнало всичко това.
— Станцията ли?
— Кризата.
— Ами, войниците на ООН и Марс почнаха да се стрелят едни други; после системата започна да отказва…
— Ясно — прекъсна я Холдън. — Това го разбирам. Но защо? В продължение на цяла година, откакто Земята и Марс държат заедно тази луна, никой не беше дал нито един изстрел. Преди да се случи онова с Ерос, даже водихме война, но и тя не стигна дотук. А после изведнъж всички почват да гърмят. Какво ги е накарало?
Мелиса изглеждаше озадачена и това също накара очите и да се изгубят сред множеството бръчки.
— Не знам — сви рамене тя. — Предполагам, че се стрелят из цялата система. В момента не получаваме кой знае колко новини.
— Не — поправи я Холдън. — Само тук и продължи само ден-два. А после бе прекратено, без никакво обяснение.
— Странно, наистина — каза Мелиса, — но не мисля, че има значение. Каквото и да се е случило, то не променя онова, което трябва да правим сега.