Войната на Калибан

— Всички са изчезнали — каза Пракс и дъхът му излизаше на призрачнобели облачета в студа. — Всички те са негови пациенти и всички са изчезнали. Шестнайсет от шестнайсет. Знаете ли каква е вероятността за това? Не е случайно.

Полицаят не се беше бръснал от дни. Дълга яркочервена рана от ледено изгаряне загрозяваше бузата и врата му. Беше прясна и необработена. Лицето му сигурно се бе докоснало до неизолирана част от Ганимед. Имаше късмет, че бе запазил кожата си. Носеше дебело палто и ръкавици. По бюрото му имаше скреж.

— Благодарен съм ви за информацията, сър, и ще се погрижа да стигне до центровете за помощи…

— Не, вие не разбирате, той ги е взел. Те са болни и той ги е взел.

— Може да се е опитвал да ги опази — предположи мъжът. Гласът му бе вял и уморен. В думите му имаше нещо нередно. Пракс знаеше, че има нещо нередно, но не можеше да си спомни какво точно. Мъжът протегна ръка да го отмести внимателно настрани и кимна на жената зад него. Пракс осъзна, че се е зазяпал в нея като пиян.

— Искам да докладвам за убийство — заговори тя с треперещ глас.

Мъжът кимна, без да покаже нито изненада, нито неверие. Пракс си спомни.

— Той ги е взел преди това — намеси се той. — Взел ги е преди нападението.

— Трима мъже нахлуха в апартамента ми — каза жената. — Те… Брат ми беше с мен и се опита да им попречи.

— Кога стана това, госпожо?

— Преди нападението — каза Пракс.

— Преди два часа — отвърна жената. — На четвърто ниво. Синият сектор. Апартамент 1453.

— Добре, госпожо. Ще ви отведа до едно бюро тук. Трябва да попълните жалба.

— Брат ми е мъртъв. Те го застреляха.

— Искрени съболезнования, госпожо. Трябва да попълните жалба, за да можем да хванем извършителите.

Пракс ги гледаше как се отдалечават. Обърна гръб на опашката от травматизирани и отчаяни хора, които чакаха своя ред да помолят за помощ, за справедливост, за законност. В него лумна гняв, а после угасна. Имаше нужда от помощ, но тук нямаше да я получи. Той и Мей бяха само една прашинка в космоса. Нямаха значение.

Полицаят се беше върнал и говореше с някаква висока и красива жена за нещо ужасно. Пракс не го бе забелязал кога е дошъл, не беше чул началото на разказа на жената. Времето започваше да му се губи. Това не беше хубаво.

Малката трезва част от мозъка му нашепваше, че ако той умре, никой няма да търси Мей. Тя ще бъде изгубена. Нашепваше, че се нуждае от храна, и то от дни насам. Че не му остава много време.

— Трябва да отида в центъра за помощи — каза той на глас. Жената и полицаят явно не го чуха. — Въпреки всичко, благодаря.

Сега, когато бе започнал да забелязва собственото си състояние, Пракс бе удивен и разтревожен. Походката му беше провлачена; ръцете му бяха изнемощели и го боляха силно, макар че той не помнеше да е правил нещо, с което да предизвика болката. Не беше вдигал тежко, нито се бе катерил. Не беше правил всекидневните си упражнения вече не помнеше откога. Не помнеше и кога за последно е ял. Помнеше труса от падналото огледало и унищожаването на купола му като нещо, случило се в някакъв предишен живот. Нищо чудно, че рухваше.