Войната на Калибан
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-408-6
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Войната на Калибан». Краткое содержание книги:
А после вратата се отвори и Пракс се видя да излиза. Изглеждаше по-млад. Заудря по вратата, ръцете му подскачаха трескаво по повърхността ѝ, а после се метна непохватно на скутера и изчезна на заден ход.
Вратата остана мирна, неподвижна. Той затаи дъх. Вървейки заднешком, една жена, понесла петгодишно момченце, изчезна вътре, а после се появи отново. Пракс трябваше да си напомни, че жената не е оставила сина си, а го е прибрала. Две фигури отстъпиха по коридора.
Не. Три.
— Спри. Това е — извика Пракс, усещайки как сърцето блъска в гърдите му. — Това е тя.
Момчето изчака до момента, в който окото на камерата улавяше трите фигури, излезли в коридора. Мей се цупеше; дори и при ниската резолюция на охранителната камера той позна изражението. А мъжът, който я носеше…
В гърдите му се бореха облекчение и гняв, и облекчението победи. Беше д-р Стрикланд. Тя си бе тръгнала с д-р Стрикланд, който знаеше за нейното състояние, за лекарството, за всичко, което трябваше да се прави, за да остане Мей жива. Пракс се отпусна на колене със затворени очи и заплака. Щом д-р Стрикланд я беше взел, значи не бе мъртва. Дъщеря му не бе мъртва.
Освен ако, прошепна една демонична мисъл в съзнанието му, и Стрикланд не бе мъртъв.
Не познаваше жената. Тъмнокоса, с черти, които му напомниха за руските ботанички, с които бе работил. Носеше в ръце руло хартия. Усмихваше се — дали от веселие или от нетърпение, той не знаеше.
— Можеш ли да ги проследиш? — попита Пракс. — Да видиш къде са отишли?
Момчето го изгледа, присвило устни.
— За салата? Не. За кутия пиле и ачи сос.
— Нямам пиле.
— Тогаз получи к’вот получи — заключи момчето и сви рамене. Очите му станаха мъртви като мраморни топчета. На Пракс му се прииска да го удря, да го души, докато то не изкопае образите от умиращите компютри. Но бе много вероятно момчето да има пистолет или нещо още по-лошо, и за разлика от Пракс сигурно знаеше как да го използва.
— Моля те — каза той.
— Получи си услугата, пич. Не наглей, ясно?
В гърлото му се надигна унижение и Пракс го преглътна.
— Пиле? — повтори той.
— Си.
Пракс отвори чантата си и сложи на койката две шепи листа, от оранжев пипер и снежен лук. Момчето грабна половината и ги натъпка в устата си, присвивайки очи в животинска наслада.
— Ще направя каквото мога — каза Пракс.
Не можеше да направи нищо.
Единственият ядивен протеин на станцията или идваше от бавния, оскъден поток хуманитарни помощи, или вървеше на два крака. Някои хора бяха започнали да опитват стратегията на Пракс и пасяха растенията в парковете и хидропонните градини. Само че не си правеха труда да ги проучат. Изяждаха и неядивните, като по този начин вредяха на въздухопречиствателните функции и разбалансираха още повече екосистемата на станцията. Едно нещо водеше към друго и сега нямаше откъде да се намери пиле, нито пък някакъв възможен заместител. Пък и дори да имаше, той не разполагаше с време да реши този проблем.
В собствения му дом лампите светеха мъждиво и не искаха да се усилят. Соевото стръкче бе спряло да расте, но не вехнеше, което бе интересна информация, или по-скоро би била при други обстоятелства.
По някое време през деня автоматичната система бе превключила на енергоспестяващ режим. В цялостен план това можеше и да е добър знак. Или пък можеше да е мигът на облекчение точно преди катастрофата. Както и да е, то не променяше онова, което трябваше да стори Пракс.
Като момче, той бе започнал училище отрано, когато се отправи заедно със семейството си към лишените от слънце космически простори в преследване на една мечта за работа и благоденствие. Не беше приел добре промяната. През тези първи години, когато трябваше да впечатли наставниците си, да бъде следен като умен и обещаващ, го мъчеха постоянни главоболия, пристъпи на тревога и хронично изтощение. Баща му не го оставяше да почива. „Прозорецът е отворен, докато не бъде затворен“, казваше той и насърчаваше Пракс да прави малко повече, да намери начин да мисли, дори когато е прекалено уморен или болен за умствени усилия. Беше се научил да съставя списъци, бележки, планове.