Фурията на Академа

Сирай прехапа устната си.

– Не съм страхливка, Амара, но не съм и телохранител. В никакъв случай няма да успея да я защитя от обучени убийци. Щом положението е такова, искам да дойдеш с нас.

Амара поклати глава.

– Не мога. И тук си имаме проблеми. – Тя ѝ обясни какво им беше разказал Дорога за вордите. – Не можем да им позволим да се размножават и разпространяват. Местният гарнизон ще има нужда от всеки призовател, за да попречат на това същество отново да избяга.

Сирай повдигна вежди.

– Скъпа, сигурна ли си в това? Вярно, че си имала контакти с тези варвари, но не мислиш ли, че може и да изопачават истината?

– Не – отвърна тихо Амара. – От опит знам, че не могат да изопачават. Дорога пристигна тук вчера с по-малко от двеста оцелели бойци от двехилядна орда.

– О, я стига – рече Сирай. – Това си е чиста лъжа. Такива измислици ще разколебаят дори легионерите.

– Маратите не са легионери – каза Амара. – Те не са като нас. Но чуй това – те се бият заедно, мъже, жени и деца, редом със семейството и приятелите си. Не биха ги изоставили дори ако това означава да загинат с тях. Те смятат вордите за заплаха – не само за територията им, но и за семействата и живота им.

– И така да е – отвърна Сирай. – Ти не си боен призовател, Амара. Ти си Курсор. Остави онези, чийто дълг са бойните дела, да си свършат работата. А ти трябва да изпълниш призванието си. Върни се с мен в столицата.

– Не – рече Амара. Тя отиде до прозореца и хвърли бърз поглед навън. Бърнард и Фредерик нагласяха две големи бъчви с консервирана храна в дисагите, които висяха от двете страни на сбруята на един гаргант. Животното се прозя, без да обръща внимание на почти еднотонния допълнителен товар на гърба си, който двамата призователи на земя бяха повдигнали с помощта на фуриите си. – Тукашният гарнизон изгуби голяма част от своите рицари Аери във Втората калдеронска битка и среща трудности при замяната им. Бърнард може да има нужда от помощ за изпращането на съобщения или за летящо разузнаване.

Сирай тихо ахна.

Амара се обърна и видя, че дребничката куртизанка я е зяпнала с отворена уста.

– Амара – рече обвинително жената. – Ти си му любовница.

– Какво? – сепна се тя. – Не е каквото си...

– Не си прави труда да отричаш – каза Сирай. – Него гледаше там навън, нали?

– Какво общо има това с останалото? – попита Амара.

– Видях очите ти – отвърна Сирай. – Когато го нарече Бърнард. Той е навън и се занимава с физически труд, нали?

Амара усети как лицето ѝ отново пламва.

– Как успя...

– Разбирам ги тези неща, скъпа – отвърна закачливо куртизанката. – Това ми е работата. – Дребничката жена прекоси стаята и погледна през прозореца към двора, повдигайки едната си вежда. – Кой е той?

– Зелената туника – предаде се Амара и се върна обратно при прозореца. – Товари гарганта. Тъмна коса, брада, леко прошарени.

– Ами – рече Сирай. – Въобще не е стар. Бих казала, че е по-скоро рано побелял. Такива мъже винаги са много привлекателни. Това означава, че има способността да поема отговорности и съвестно да ги изпълнява. Освен това... – Тя се поколеба и примигна. – Доста е силен, нали?