Фурията на Академа

И естествено, нямаше никакво желание да се разбира, че бе изгубил лъвския пай от богатствата си първата година, когато Амара се записа за участие. Той никога не я остави да го забрави, макар че тя също не би се държала учтиво с човек, заради когото е изгубила толкова много пари. Курсорът изчака всички рицари да се спуснат в двора и се приближи до тях.

– Добър ден, сър! – избоботи Хорацио с металически баритон. – О, не. Въобще не е сър. Това сте вие, графиньо Амара. Простете ми, но отдалече ми приличахте на млад мъж.

Няколко години по-рано тази обида към физиката ѝ сигурно щеше да я жегне дълбоко. Но това бе, преди да стане Курсор. И преди Бърнард.

– Няма нищо, сър Хорацио. Нормално е мъж на вашата възраст да среща подобни трудности в тази сфера.

Тя му се поклони грациозно, без да пропуска хихикането, което се дочу откъм останалите рицари.

Хорацио ѝ се поклони в отговор с обидена усмивка и стрелна с поглед мъжете, които стояха зад него. Всичките осем рицари се престориха, че разглеждат двора с отегчени лица.

– Разбира се. Предполагам, че пътничката ни е готова да потегли?

– Скоро – отвърна Амара. – Сигурна съм, че в кухнята ще се намери нещо за хората ви да похапнат, докато я чакат.

– Не е необходимо, графиньо – отвърна Хорацио. – Моля, съобщете на Исана, че очакваме появата ѝ, за да можем да отпътуваме.

– Ще изчакате холтър Исана колкото се налага – каза тя, като умишлено повиши тон. – И тъй като сте гост в нейния холт, подтрибуне, очаквам от вас да се държите учтиво с един гражданин на страната, както се очаква от рицар и войник на Кралския легион.

Хорацио присви очи, пламнал от гняв, но кимна съвсем леко с глава.

– Освен това – продължи тя – настойчиво ви съветвам да позволите на хората си да отдъхнат и да се нахранят, докато все още могат. Ако времето се влоши, ще са им нужни всичките им сили.

– Не съм длъжен да изпълнявам вашите заповеди, що се отнася до командването на хората ми, графиньо – сопна ѝ се Хорацио.

– О, фурии – разнесе се женски глас откъм лектиката. – Може би трябва да дадем на всеки един от вас по една сопа и да ви оставим да се претрепете до смърт. Не виждам по-бърз начин да сложим край на тази непристойна проява. Ролф, ако обичаш?

Единият от рицарите веднага отиде до лектиката, отвори вратата и учтиво предложи ръка на дребничката жена, която се появи от нея. Тя сигурно беше около метър и петдесет, изглеж­даше крехка и деликатна, изящна като парцийска лястовица. Кожата ѝ имаше цвят на тъмен мед, а прекрасната ѝ лъскава коса бе по-тъмна от влажен въглен. Роклята ѝ бе ушита от скъпа коприна, макар и в убити кафяви и сиви тонове, а деколтето ѝ бе далеч по-открито, отколкото се смяташе за прилично за жените с каквото и да било положение. Чертите ѝ бяха възхитителни, а тъмните ѝ очи изглеждаха като че ли твърде големи за личицето. Два наниза перли с цвета на залязващо слънце, открити нейде в морето на родината ѝ, придържаха косата ѝ, а други два обвиваха шията ѝ.