Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— Едрис ли? — прекъсна ме Снори. — Значи той стои зад тази работа? — Бутна с крак трупа на Алрик през ръба.
Появи се и Тутугу, озърташе се нервно през рамо.
— Южнякът ли? Мислех, че може да са само хардасите… — После ме зърна. — Джал! Как е лодката?
— А бе какво ви става на вас северняците със скапаните ви лодки? Един принц на Червения предел едва не умря на този…
— Ти можеш ли да ни отнесеш далеч от Червените викинги? — попита Снори.
— Ами, не, но…
— Тогава — как е проклетата лодка?
Схванах логиката.
— Добре е… но се намира на едно копие разстояние от галерата, с която дойдоха тези двамата. — Кимнах към труповете до протегнатите ми крака. — И в нея има още поне десет души, плюс още двайсетина в планината.
— Значи добре, че Снори те намери! — Тутугу се потърка отстрани, както правеше винаги, когато е разстроен. — Надявахме се, че са слезли на брега някъде другаде…
— Как… — Станах с намерението да попитам как все пак ме е намерил Снори.
И тогава я видях. Малко по-назад от ръба, от който ме гледаха Снори и Тутугу. Севернячка, със светла коса, разделена на двайсетина стегнати плитки, а на всяка от тях желязна пластинка с руна — мода, която бях виждал сред по-старите жени в Тронд, макар че никоя от тях не носеше повече от няколко такива руни.
Снори видя изненадата ми и махна към жената.
— Кара вер Хуран, Джал. — После към мен. — Джал, Кара.
Тя ми кимна лекичко. Предположих, че на години е някъде между мен и Снори, висока, с фигура скрита под дълго черно наметало от обработена кожа. Не бих я нарекъл красива… това бе прекалено слаба дума. Поразителна. С дръзки черти.
Когато се приближи, се поклоних.
— Принц Джалан Кендет от Червения предел на твоите ус…
— Моята лодка е в съседното заливче. Елате, ще ви заведа. — Тя ме прикова с удивително сини очи, като че ли ми вземаше мярката със смущаваща точност, а после се обърна да тръгне. Снори и Тутугу понечиха да я последват.
— Чакайте! — Запънах се, мъчех се да си събера ума. — Снори!
— Какво? — Той хвърли поглед през рамо.
— Некромантката. Тя също е тук!
Снори поклати глава и се обърна пак подир Кара.
— В такъв случай по-добре побързай.
Надигнах се и в същия миг видях дръжката на меча ми да стърчи зад рамото на Алрик. Той лежеше на една страна, недалеч от Кнуи. Главата му над носа представляваше малко повече от парченца череп, косми и мозък. Поколебах се. С този меч бях убил първия си човек, макар и по-скоро случайно — или поне първия, когото помнех. Бях го нащърбил в неравната битка в Черната крепост, бях го забил до дръжката във фенрисов вълк. Ако някога бях правил нещо, което наистина може да се брои за мъжествено, почтено или доблестно, го бях правил с този меч в ръка.
Направих крачка към Алрик. Още една. Пръстите на дясната му ръка потръпнаха. И аз хукнах презглава.
9.
Дълбоки дерета, изровени от дъждовете в прастари потоци лава, ни отведоха до заливчето, където стоеше на котва лодката на Кара.
— Далече е — казах, взирайки се през мрака. Ходенето през деретата би било опасно дори посред бял ден. С нашето спускане сред дълбоките сенки направо си просехме счупен глезен. А сега, в непрогледната нощ около нас, Кара очакваше да плувам до далечно петно в морето, малко по-тъмно от заобикалящия го мрак петно, което уж беше лодка. Виждах слабото фосфоресциране на вълните, докато пяната им заливаше назъбените скали там, където би трябвало да е брегът, а отвъд него… нищо друго. — Много далече!
Снори се засмя, все едно се шегувах, и почна да привързва оръжията си към малкия сал, който Кара беше изтеглила на брега при пристигането си. Аз обгърнах тялото си с ръце и потреперих. Дъждът бе завалял отново. Бях очаквал сняг — нощта ми се струваше достатъчно студена за това. А някъде там некромантката ни търсеше… или вече ни беше намерила и ни наблюдаваше от скалите. Някъде там Кнуи и Алрик се препъваха подире ни със сълзяща от раните им кръв, потрошени, изпълнени с онзи ужасен глад, който нахлува в хората, когато се върнат от смъртта.
Докато другите се приготвяха, аз гледах морето с обичайното си мълчаливо отвращение. Луната се подаде иззад облаците, за да озари с отблясъци развълнувания океан и да превърне разбиващите се вълни в бели линии.
Тутугу, изглежда, споделяше някои от резервите ми, но той поне като моржовете имаше своето туловище да го топли и да му осигурява по-голяма плаваемост. Моето плуване можеше да се опише най-точно като давене.