Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
Ударът ме разтърси и изпълни зрението ми с ослепителна болка. Заболя ме повече, отколкото очаквах — много повече. За миг-два светът изчезна. Съвзех се и открих, че лежа напряко на неподвижната фигура на Алрик с глава на гърдите му. Изтърколих се от него, като се мъчех да видя нещо през присвитите си от болка очи. Надолу по склона Кнуи бе спрял да съзерцава морето и се беше извърнал от скалния ръб.
Да се изправиш на крака върху стръмен склон с вързани зад гърба ръце не е лесна работа. Всъщност аз и не успях съвсем. Залитнах, изправих се наполовина, извън равновесие, и се устремих надолу по склона, като отчаяно се мъчех да изнеса всеки крак пред себе си навреме, за да не забия лице в камъните.
Кнуи се раздвижи бързо. Прицелих се в него като единствен шанс да спра главоломния си бяг. Той вече беше изминал метър-два и вдигаше брадвата си, когато аз, напълно неуправляем, се врязах в него. Макар и стегнат в очакване на удара, Кнуи нямаше шанс. Колкото и да беше жилав и як, аз бях по-едър и бях набрал по-голяма инерция, отколкото би искал някой на планински склон. Изхрущяха кости, аз го пометох назад, за част от секундата се олюляхме на ръба на скалата и с вик полетяхме надолу.
Сблъсъкът с Алрик беше по-твърд и по-болезнен, отколкото бях очаквал. Сблъсъкът с Кнуи се оказа много по-лош. Но и двата бяха само нежни потупвания в сравнение с удара в земята. За втори път през последната минута загубих съзнание.
Свестих се, легнал по лице върху нещо меко. И влажно. И… миризливо. Не виждах много и не можех да си движа ръцете.
— Ставай, Джалан. — В първия момент не разбрах кой говори. — Ставай!
Аслауг! Не можех да стана — така че се претърколих. Мекото нещо се оказа Кнуи. Влажното и миризливото също. На лицето му беше замръзнала изненада. Тилът му се беше… пръснал и земята наоколо бе обагрена в алено. Надигнах се с мъка на колене. Аслауг стоеше до мен, пред отвесната скала, а главата и раменете ѝ стърчаха над ръба, където беше стоял Кнуи. Сянката се виеше около нея като лоза, а чертите ѝ потъмняваха.
— Т-ти каза, че височината е петнайсет стъпки! — Изплюх кръв.
— Стоях точно до теб, Джалан. Как бих могла да видя? — На устните ѝ се изписа вбесяваща усмивка. — Но те накарах да се размърдаш. А и в планината всяко падане може да убие човек.
— Ах, ти! Ами… аз… — Не можех да намеря правилните думи, страхът беше започнал да ме настига.
— По-добре си освободи ръцете… — Тя се притисна към камъка, сега приклекнала, неразличима, докато хоризонтът изяждаше слънцето и мракът извираше от всяка вдлъбнатина.
— Аз… — Но Аслауг беше изчезнала и говорех на скалите.
Брадвата на Кнуи лежеше малко по-надолу по склона. Затътрих се към нея и със значителни трудности се нагласих така, че да започна да търкам в острието ѝ ивицата кожа около китките си, като през цялото време си отварях очите да не дотичат други хардаси или самият Едрис.
Дори на остра брадва ѝ е нужно ужасно дълго време, за да среже кожа. Докато седях до трупа на Кнуи, ми се стори, че мина цяла вечност. На всеки няколко секунди усещах как погледът ми се откъсва от съгледваческите си задължения, за да се увери, че той не е помръднал. Тези хора имаха склонността да се надигат отново и да създават повече проблеми мъртви, отколкото живи.
Най-сетне кожата поддаде и аз разтърках китки. Щом вдигнах очи, пред мен се разкри втората лъжа на Аслауг. Беше казала, че ако ударя с глава Алрик по посоченото от нея место, той няма да стане отново. Но ето че сега стоеше на върха на, еднометровия „скат“, в чието подножие се намирахме двамата с Кнуи. Не изглеждаше доволен. И което е по-важно, стискаше в едната си ръка брадвата, а в другата — широк нож с назъбено острие.
— Едрис ще ме иска жив! — Зачудих се дали да не хукна, но не исках да се обзалагам колко добре умее Алрик да мята тази брадва. Пък и освен това вероятно щеше да ме хване. Сетих се за брадвата зад мен. Само че никога не бях въртял такова чудо. Даже дърва не бях цепил.
Погледът на викинга се стрелна към лежащия Кнуи и камъните около него, обагрени в тъмноалено.
— Майната му на Едрис.
Тези думи ми казаха всичко, което ме интересуваше. Алрик щеше да ме убие. Той се напрегна, готов да скочи… и една брадва го уцели отстрани по главата. Острието разсече лявото му око, гърбицата на носа му и спря по средата на веждата от другата страна. Алрик рухна на земята и пред погледа ми изникна Снори. Опря единия си голям крак в лицето на Алрик и измъкна брадвата с ужасен пукащ звук, от който ми се догади.
— Как е „Морският трол“? — попита Снори.
— Аз съм добре! Много ти благодаря. — Останах седнал и се опипах. — Не, всъщност не съм добре. Насинен съм и почти убит! — Появата на Снори изведнъж накара всичко да изглежда много по-реално и ужасът ме връхлетя. — Едрис Дийн искаше да ме изкорми с нож и…