Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
— Моля те, Юта…
— Трябва ли просто да вървиш след стадото като овца?
Съмнения: хлъзгави като люспи на риба. Вернер ги отхвърля. Юта е още дете, на дванайсет години е.
— Ще ти пиша писма всяка седмица. Два пъти седмично, ако мога. Не си длъжна да ги показваш на фрау Елена.
Юта затваря очи.
— Стига, Юта, не е завинаги. Две-три години сигурно. Половината от момчетата отпадат. Пък и там ще науча нещо… примерно техническо. Може да стана пилот, както ми каза Зигфрид. Недей да клатиш глава, знаеш, че винаги съм искал да видя самолет отвътре. Ще отлетим с теб на запад, ще вземем и фрау Елена, ако иска. Или пък ще се качим на влак. Ще пътуваме през гори и селца… приказните места, за които фрау Елена ни е разказвала. Може и до Париж да стигнем.
Напъпващата утрин. Нежният шепот на тревата. Юта отваря очи, но не го поглежда.
— Не лъжи, Вернер. Залъгвай се, но не ме лъжи.
Десет часа по-късно той е във влака.
Етиен
Три дни тя така и не вижда прачичо си. На четвъртата сутрин от пристигането им, докато се придвижва пипнешком към тоалетната, настъпва нещо малко и твърдо. Кляка и го намира с пръсти.
Усукано и гладко. Скулптура от отвесни гънки, прорязани от спирална линия. Отвор, широк и овален. „Раковина“, прошепва тя. Крачка след първата черупка се натъква на втора. После на трета и четвърта. Нанизът от черупки се извива покрай тоалетната и по стъпалата надолу стига до една затворена врата на петия етаж, за която знае, че е неговата. През вратата се чува тихото ромолене на пиано. Глас казва: „Влез!“ Вместо със старчески спарен въздух — както е очаквала — стаята я посреща с лек дъх на сапун, книги и сушени водорасли. Почти като лабораторията на д-р Жефар.
— Прачичо?
— Мари-Лор.
Гласът му е тих и мек, късче коприна, което се държи в чекмедже и се вади само при специални случаи, колкото да го повъртиш между пръстите си. Тя посяга в пространството пред себе си и една хладна, с леки като птичи кости ръка поема нейната. Чувствал се по-добре, казва чичо й.
— Извинявай, че досега не можах да се срещна с теб.
Музиката на пианото си клокочи тихо; като че ли цяла дузина свирят едновременно и звукът идва от всички направления.
— Колко радиоприемника имаш, чичо?
— Ще ти покажа.
Слага ръцете й на една полица.
— Този е стерео. Суперхетеродин. Сам съм го правил.
Тя си представя миниатюрен пианист в смокинг, свирещ в кутията. Той премества ръцете й върху друг обемист приемник, после върху трети, не по-голям от тостер.
— Общо единайсет — й казва той с гордостта на момче. — Мога да чувам кораби… хващам Мадрид… Лондон… Бразилия… Даже и Индия веднъж. Тук, в края на града, и на този висок етаж има отличен прием.
Позволява й да се порови в кутия с бушончета… в друга с ключове… После я води до лавици с гръбчета на стотици книги по тях; клетка за птици; бръмбари в кибритени кутийки; електрическа мишеловка; стъклено преспапие със скорпион, мумифициран вътре; буркани с разнообразни електрически предпазители; и още стотици неща, които тя не успява да разпознае.
Целият пети етаж — слят в една-единствена стая, с изключение на стълбищната площадка — е изцяло негов. Три от прозорците гледат към улица „Воборел“, другите три — към задната улица. Малко старовремско легло с гладка опъната покривка. Писалище с капак, подредено и спретнато.
— Е, вече знаеш къде живея — казва й той, почти шепнейки. Прачичо Етиен й се струва благ, с буден ум и съвсем нормален. Тишина — това е основното му излъчване. Тишината на дърво, когато няма вятър. Или на мишка, скрита в тъмното.
Мадам Манек им донася сандвичи. Етиен няма книги на Жул Верн, но казва, че имал на Дарвин, и й зачита откъс от „Пътешествие около света с кораба „Бигъл“, превеждайки от английски в движение: „…разнообразието от видове сред скачащите паяци изглежда почти безкрайно…“ От радиоапаратите струи музика и е чудесно да седиш, полузадрямал на писалището, да ти е топло и да си сит, и да чувстваш как изреченията те поемат и те пренасят някъде другаде.
*
На шест пресечки от тях, в пощата, бащата на Мари-Лор е долепил лице до стъклото на прозореца и гледа как два германски мотоциклета с кош прекосяват с пукот портата „Сен Венсан“. Капаците на прозорците из града са затворени, но през жалузите и первазите надзъртат хиляди очи. След мотоциклетите се изтъркулват два камиона. Най-отзад се плъзга един черен мерцедес; слънчевата светлина танцува върху украсите и хромираните лостове на каросерията му. Малкото шествие спира със скърцане на кръглата чакълеста алея пред обраслите с ивици от лишеи стени на замъка Сен Мало. Възрастен, неестествено загорял и обветрен мъж — кметът, подшушва някой — го очаква, стиснал бяла кърпа, едва доловимо потрепваща в едрите му моряшки длани.