Септемврийски светлини [bg]

Гласовете им проникваха през прозореца му като струйки дим от неизгасена цигара; беше невъзможно да не им обръща внимание. Шепотът на морето почти не заглушаваше разговора на Лазарус с майка му на верандата и за миг на Дориан му се прииска тези думи изобщо да не бяха стигали до ушите му. Във всяка интонация, във всяка фраза нещо го безпокоеше. Нещо неуловимо като невидимо присъствие, което придаваше други нюанси на всичко казано.

Може би проблемът бе в това, че слушаше как майка му разговаря задушевно с мъж, който не беше баща му. Фактът, че този мъж бе Лазарус, когото Дориан смяташе за приятел, не променяше нещата. Може би го притесняваше усещането за близост, което се долавяше във всяка тяхна дума. А може би, реши накрая момчето, просто страдаше от ревност и от глупавото убеждение, че майка му не бива да разговаря на четири очи с някой зрял мъж. И това беше егоистично. Егоистично и несправедливо. В края на краищата, Симон бе не само негова майка, но и жена от плът и кръв, която се нуждаеше от приятелството и компанията и на други хора освен децата си. Всяка свястна книга казваше тези неща от ясно по-ясно. Дориан разгледа отново теоретичния аспект на този довод. На теория изглеждаше идеално. Практиката обаче беше друго нещо.

Без да пали лампата в стаята си, момчето боязливо се приближи до прозореца и надзърна крадешком към верандата. „Егоист, че и шпионин на това отгоре“ — прошепна с укор вътрешният му глас. Скрит в удобната анонимност на мрака, Дориан наблюдаваше сянката на майка си върху пода на верандата. Застанал прав, Лазарус гледаше към черното, загадъчно море. Дориан преглътна на сухо. Вятърът раздвижи завесите, зад които се бе притаил, и той инстинктивно отстъпи назад. Майка му изрече някакви неясни думи. Засрамен, че тайно ги шпионира, Дориан най-сетне реши, че всичко това не е негова работа.

Тъкмо се канеше да се отдръпне тихо от прозореца, когато с крайчеца на окото си забеляза някакво движение в сумрака. Обърна се рязко и почувства как косата му настръхна на тила. В стаята цареше тъмнина, накъсвана само от ивиците синкав зрак, които се процеждаха между развяващите се завеси. Момчето бавно плъзна ръка по нощното шкафче, търсейки ключа на лампата. Дървената повърхност бе студена. След няколко секунди пръстите му напипаха ключа и го натиснаха. Металната жичка в електрическата крушка светна и веднага угасна с подобен на въздишка звук. Краткият проблясък за миг заслепи момчето. После мракът се сгъсти още повече — като дълбок черен кладенец.

„Крушката изгоря — каза си Дориан. — Често се случва. Волфрамът — металът, от който е направена жичката — има ограничен живот.“ Това го бяха учили в училище.

Тези успокоителни мисли тутакси се изпариха, когато отново забеляза някакво движение в мрака. По-точно, самите сенки се движеха.

Момчето се смрази от глава до пети, виждайки как някаква смътна форма пълзи в тъмнината, разстлала се пред него. Черният, непрозрачен силует се спря в средата на стаята. „Наблюдава ме“ — прошепна един глас в ума на Дориан. Сянката се приближаваше към него и подът сякаш се размърда под краката му. В следващия миг момчето разбра, че не подът се движи, а коленете му треперят от неподправен ужас пред призрачната форма, която напредваше стъпка по стъпка.