Септемврийски светлини [bg]

9.

Преобразена нощ

Далечното ехо на настойчиво почукване изтръгна задрямалата Симон от един свят на трептящи акварели и луни, които се разливаха като монети от разтопено сребро. Звукът отново достигна до ушите ѝ, но този път тя се разбуди напълно и осъзна, че сънят пак я е надвил и е осуетил намерението ѝ да прочете още някоя глава преди полунощ. Докато нагласяше очилата си за четене, чу шума отново и най-сетне разбра откъде идва. Нечия ръка тропаше леко по прозореца, който гледаше към верандата. Симон стана от креслото и видя усмихнатото лице на Лазарус зад стъклото. Веднага усети, че бузите ѝ пламват. Преди да отвори вратата, погледна отражението си в огледалото в антрето. Същинска катастрофа.

— Добър вечер, мадам Совел. Може би не идвам в подходящ момент… — подхвана Лазарус.

— Съвсем не. Аз… Да ви призная, както си четях, изведнъж съм заспала.

— Значи трябва да вземете друга книга — каза той.

— Сигурно сте прав. Но моля ви, влезте.

— Не бих искал да ви притеснявам.

— Не говорете глупости. Насам, моля.

Лазарус кимна любезно и влезе в къщата. С един бърз поглед прецени обстановката.

— Къщата на носа никога не е изглеждала по-добре — отбеляза той. — Поздравявам ви.

— Заслугата е изцяло на Ирен. Тя е декораторът в нашето семейство. Да ви предложа чай? Кафе?

— Чаша чай би било чудесно, но…

— Нито дума повече! И на мен ще ми се отрази добре.

Погледите им се срещнаха за миг. Лазарус се усмихна сърдечно. Обзета от внезапно смущение, Симон сведе очи и се зае да приготви чая.

— Навярно се питате защо съм дошъл — поде майсторът на играчки.

„Действително“ — помисли си Симон, без да каже нищо.

— Честно казано, всяка нощ правя малка разходка през гората до скалите. Действа ми успокояващо — продължи Лазарус.

Между двамата увисна кратка пауза, подчертана от бълбукането на водата в чайника.

— Чували ли сте за ежегодния маскен бал в Синия залив, мадам Совел?

— Последното лятно пълнолуние през август… — припомни си Симон.

— Точно така. Чудех се дали… Но трябва първо да разберете, че предложението ми е съвсем необвързващо, в противен случай не бих дръзнал да го отправя, всъщност не зная дали се изразявам ясно…

Лазарус се бореше със смущението си като развълнуван гимназист. Тя му се усмихна ведро.

— Чудех се дали бихте се съгласили да ме придружите на тазгодишния бал — завърши най-сетне той.

На Симон ѝ пресъхна гърлото. Усмивката на Лазарус бавно угасна.

— Съжалявам. Не биваше да искам това от вас. Приемете извиненията ми…

— Със захар или без? — кротко го прекъсна Симон.

— Моля?

— Чаят. Със захар ли го пиете?

— Две лъжички.

Симон кимна, сипа две лъжички захар в чая и старателно го разбърка. Когато приключи, подаде чашата на Лазарус и му се усмихна.

— Може би съм ви засегнал…

— Ни най-малко. Просто не съм свикнала с такива покани. Но с удоволствие ще отида на този бал с вас — отвърна жената и сама се изненада от решението си.