Четвъртият гроб под краката ми [bg]

Все още беше в режим на терапия, тревожейки се какво ли щях да си помисля, как бих анализирала всяко нейно движение.

— Разбирам, Харпър. Татко ти е дошъл на помощ. Значи е възможно това да е бил начин да привлечеш вниманието му, нали? Това ли научи за всичките години терапия? Че само си търсила вниманието на баща си?

Тя се оклюма.

— Нещо такова. И може би са прави.

— Мислех, че имаме сделка. — Когато отново се обърна към мен, продължих. — Мислех, че ще предположим, че не си си измислила нищо. Че не си си въобразила или изфабрикувала нищо от това. — Приведох се по-близо. — Че не си луда.

— Но има смисъл.

— Разбира се, че има. Както и упражненията, но не ме виждаш да ги правя редовно, нали? И ако ще те накара да се почувстваш по-добре, мога и аз да те анализирам. Да ти кажа всички причини, заради които си измисляш обвинения. Учила съм психология. Напълно квалифицирана съм.

Плаха усмивка се показа иззад косата й.

— Знам как се чувстваш. И мен са ме анализирали до смърт. Не професионално, макар че излизах със студент по психология, който каза, че имам проблеми с вниманието. Или поне това си мисля, че каза. Не му обръщах особено внимание. Както и да е, докъде бях стигнала? — Когато не ми отговори за по-малко от седем дванадесети от секундата, продължих с тирадата си. — Вярно, онова, което се опитвам да кажа, е, че…

— Че си по-луда и от мен? — Тя смръщи нос от удоволствие.

Със смях, казах:

— Нещо такова. Та, какво се случи със заека?

— Всъщност нищо. Татко каза, че кучето го е донесло, но не пускаха кучето в къщата.

— Можеш ли да опишеш заека? Имаше ли някаква кръв?

Тя се замисли. Веждите й се смръщиха от концентрация; после слаб прилив на страх премина през лицето й.

— Никой досега не ме е питал за това. За повече от двадесет и пет години нито един човек не ме е питал за този заек.

— Харпър?

— Не. Съжалявам, не, нямаше кръв. Никаква. Вратът му беше счупен.

— Добре. — Изглежда правеше някаква връзка наум. Чудех се дали все още говореше за заека. Замълчах за известно време, оставих я да поеме каквото трябваше, после попитах: — Какво стана после? Какво те наведе на мисълта, че някой се опитва да те убие?

Тя примигна насреща ми и поклати глава.

— О, ами, просто дребни неща. Странни неща, едно след друго.

— Като?

— Като, когато доведеният ми брат запали къщичката на кучето. Докато то беше вътре.

— Доведеният ти брат го е направил? Нарочно?

— Той казва, че е било инцидент. Сега му вярвам, но не и тогава.

— Защо не?

— Защото същата онази нощ електрическото ми одеяло се запали.

— Докато ти си била под него — казах, знаейки.

Тя кимна.

— С мен под него.

Е, този задник доведеният брат току-що скочи на първо място в списъка със заподозрени.