Окото на времето [bg]

Ала клатушкането продължаваше. Капсулата се тресеше и ги подмяташе във всички посоки въпреки коланите, с които бяха пристегнати. Преживяването бе по-страшно дори от излитането и след три месеца в космоса Коля го понасяше по-трудно. Едва си поемаше въздух и сигурно щеше да е невъзможно да раздвижи пръсти, дори ако от това зависеше животът му.

Най-сетне полетът се поуспокои. Отвън се разнесе още един оглушителен трясък, който го изплаши, защото не беше предвиден. Беше се откъснал един от щитовете на илюминатора и зад него се видя удивително синьо небе. Не беше земното небе, а синевата на новия свят — на Мир.

Разтвори се първият парашут и ги дръпна рязко нагоре. Капсулата се разлюля няколко пъти, после се отвори и главният парашут и скоростта им рязко се забави. Коля не сваляше втренчен поглед от оранжевия купол на парашута. Трудно му беше да повярва, че само преди десет минути се бяха отделили от кораба, а преди пет бяха навлезли в атмосферата. Вече усещаше невидимите пипала на гравитацията с вътрешните си органи — дори главата му натежа, сякаш бе натъпкана с камъни и се полюшваше безпомощно на шията. Ала въпреки това изпитваше огромно облекчение — най-опасната част от спускането бе преминала.

С наближаване на повърхността въздушната система започна да повишава налягането в капсулата. Седалката на Коля се издигна нагоре от задействаната отдолу пружина на абсорбера.

— Божичко! — изсумтя Сейбъл, която също се бе издигнала. — Как ще се радвам, когато най-сетне напуснем този трактор.