Окото на времето [bg]
- Автор: Бакстер Стивен М., Кларк Артур Чарльз
- Серия: Една одисея във времето #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9545855959
- Переводчик: Юлиан Стойнов
- Жанр: Альтернативная история
Электронная книга - «Окото на времето [bg]». Краткое содержание книги:
Събранието започна да се разпада на малки групи, които обсъждаха тихо предстоящата работа. Бисиса остана изненадана от рязката промяна в настроенията, след като бе избрана нова цел.
Джош, Ръди и Абдикадир тръгнаха с нея. Абдикадир отбеляза:
— Гроув е голям хитрец.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами този негов мерак да тръгнем за Вавилон. Не е само заради земеделието. Може да има и жени там…
— Преди мъжете тук да започнат да се бунтуват — това ли имаш предвид?
— Ами помислете си само — намеси се засмяно Джош. — Петстотин Адамовци и петстотин Еви…
— Прав си, Гроув е кадърен офицер — съгласи се Ръди. — Винаги мисли за войниците си. Пък и доста от тях са тук вече близо три години. Сигурно са очаквали скоро да ги сменят. Трябва да призная, че засега се държат доста прилично за хора, стояли толкова дълго далеч от дома. Но тези настроения едва ли ще се задържат, когато започнат наистина да си дават сметка колко са далеч от дома. Тъй че Вавилон може да се окаже спасителната сламка.
— Знаете ли — заговори Абдикадир, — големи късметлии сме, че имаме „Союз“ и цялата тази информация. Но въпреки това остават много въпроси, чиито отговори все още не знаем. Ето например този период от два милиона години…
— Какво по-точно?
— Ами, случайно два милиона години се смятат за времето, преди което се е появил Хомо еректус. Някои негови предшественици, като питекантропите, уловени от англичаните, са просъществували още известно време, но…
— Да не искаш да кажеш, че периодът от два милиона години има нещо общо с нас?
— Може да е само съвпадение. Но защо не един милион години, или двайсет, петдесет, сто? Все си мисля, че този нов свят е нещо като представителна извадка на човека, на човешката история.
— Но защо по-голямата част от света е безлюдна?
— Историята на Хомо сапиенс е само последната глава на далеч по-продължителната история на човешката еволюция. Бисиса, ние сме само тънък прашен слой върху повърхността на тази история. Може би точно това ни показва светът, в който се озовахме. Нещо като сонда във времето.
Джош дръпна Бисиса за ръкава.
— Знаеш ли, хрумна ми нещо. Може би не ви е правило впечатление, но погледът на човек от деветнайсети век е различен…
— Казвай, Джош.
— Като гледаме този нов свят, ние виждаме парчета от нашето минало. Но във вас аз виждам част от своето бъдеще. Защо обаче вие сте последните, Бисиса? Нима след вас няма бъдеще?
Тази мисъл досега не й бе минавала през главата и тя замръзна от изненада. Не знаеше какво да отговори.
— Капитан Гроув! Елате тук! — Капрал Батсън махаше развълнувано с ръка. Гроув забърза към него, Бисиса и останалите го последваха.
Батсън бе заобиколен от малка група войници, още един британски напрал и неколцина сепои, които държаха двама мъже. Ръцете на непознатите бяха завързани отзад. Бяха по-ниски и набити от сепоите и доста по-мускулести. И двамата носеха дълги до коленете и пристегнати в кръста ризи от избеляла оранжева тъкан и плетени от кожа сандали. Имаха широки смугли лица, обрасли с гъста брада, и черни къдрави коси. И двамата бяха изцапани със засъхнала кръв и очевидно изпитваха ужас пред оръжията на сепоите, защото когато един от тях насочи дулото към пленниците, те извикаха уплашено и коленичиха.
Гроув застана пред двамата, опрял юмруци на кръста си.
— Оставете ги на мира, за Бога! Не виждате ли, че са изплашени?
Войниците отстъпиха покорно назад. Ръди разглеждаше новодошлите с нескрит интерес.
— Е, Мичъл, какво си ни докарал? — продължи Гроув. — Тези не ми приличат много на пущуни.
— Не зная, сър — отвърна другият капрал. — На мен също не ми мязат на пущуни. Обикаляхме значи с патрула на югозапад… и ги видяхме — Патрулът на Мичъл бе пратен от капитан Гроув да следи движението на „голямата армия“. Изглежда, другата страна бе пратила съгледвачи със същата цел. — Всъщност бяха трима и яздеха дребни кончета, като петнисти понита. Бяха въоръжени с копия и ги хвърлиха по нас, а после ни нападнаха с ножове — трима срещу половин дузина! Трябваше да застреляме конете, а после и единия от тримата, та другите двама да се усмирят. Като им повалихме кончетата, те взеха да ги дърпат и ръчкат, сякаш въобще не знаеха, че са застреляни.
— Ако не си виждал пушка, капрал, и ти щеше да се държиш така — отбеляза мрачно Ръди.