Окото на времето [bg]

— Да не искаш да кажеш, че периодът от два милиона години има нещо общо с нас?

— Може да е само съвпадение. Но защо не един милион години, или двайсет, петдесет, сто? Все си мисля, че този нов свят е нещо като представителна извадка на човека, на човешката история.

— Но защо по-голямата част от света е безлюдна?

— Историята на Хомо сапиенс е само последната глава на далеч по-продължителната история на човешката еволюция. Бисиса, ние сме само тънък прашен слой върху повърхността на тази история. Може би точно това ни показва светът, в който се озовахме. Нещо като сонда във времето.

Джош дръпна Бисиса за ръкава.

— Знаеш ли, хрумна ми нещо. Може би не ви е правило впечатление, но погледът на човек от деветнайсети век е различен…

— Казвай, Джош.

— Като гледаме този нов свят, ние виждаме парчета от нашето минало. Но във вас аз виждам част от своето бъдеще. Защо обаче вие сте последните, Бисиса? Нима след вас няма бъдеще?

Тази мисъл досега не й бе минавала през главата и тя замръзна от изненада. Не знаеше какво да отговори.

— Капитан Гроув! Елате тук! — Капрал Батсън махаше развълнувано с ръка. Гроув забърза към него, Бисиса и останалите го последваха.

Батсън бе заобиколен от малка група войници, още един британски напрал и неколцина сепои, които държаха двама мъже. Ръцете на непознатите бяха завързани отзад. Бяха по-ниски и набити от сепоите и доста по-мускулести. И двамата носеха дълги до коленете и пристегнати в кръста ризи от избеляла оранжева тъкан и плетени от кожа сандали. Имаха широки смугли лица, обрасли с гъста брада, и черни къдрави коси. И двамата бяха изцапани със засъхнала кръв и очевидно изпитваха ужас пред оръжията на сепоите, защото когато един от тях насочи дулото към пленниците, те извикаха уплашено и коленичиха.

Гроув застана пред двамата, опрял юмруци на кръста си.

— Оставете ги на мира, за Бога! Не виждате ли, че са изплашени?

Войниците отстъпиха покорно назад. Ръди разглеждаше новодошлите с нескрит интерес.

— Е, Мичъл, какво си ни докарал? — продължи Гроув. — Тези не ми приличат много на пущуни.

— Не зная, сър — отвърна другият капрал. — На мен също не ми мязат на пущуни. Обикаляхме значи с патрула на югозапад… и ги видяхме — Патрулът на Мичъл бе пратен от капитан Гроув да следи движението на „голямата армия“. Изглежда, другата страна бе пратила съгледвачи със същата цел. — Всъщност бяха трима и яздеха дребни кончета, като петнисти понита. Бяха въоръжени с копия и ги хвърлиха по нас, а после ни нападнаха с ножове — трима срещу половин дузина! Трябваше да застреляме конете, а после и единия от тримата, та другите двама да се усмирят. Като им повалихме кончетата, те взеха да ги дърпат и ръчкат, сякаш въобще не знаеха, че са застреляни.

— Ако не си виждал пушка, капрал, и ти щеше да се държиш така — отбеляза мрачно Ръди.