Знакът на жрицата [bg]

14.

Като болест

Давин

Вятърът виеше над покритите с пирен хълмове, а Фалк не ме слушаше и се опитваше да завърти задницата си в посока на вятъра. Умирах от студ, защото сутринта, когато излязох, времето беше топло и меко, и аз бях само по риза. Ако Салан беше с мене, щеше да ми се скара и да каже: „Винаги си имай едно наум с времето в планината, момче. То се сменя бързо като настроението на девица.“ Но аз мислех единствено как да се махна от къщи.

Мама вече ставаше, но се уморяваше много бързо и бе бледа като привидение. Болеше ме само като я гледах. Хапнах няколко лъжици каша на закуска и станах от масата.

— Ще пояздя — казах аз.

В началото тя мълчеше. После кимна.

— Пази се — внимаваше да не ме погледне в очите, както правеше с чуждите хора.

— Може би… — започнах аз, но не можах да изрека думите на глас. Може би щях да намеря следа, някого, който беше виждал Дина. Аз самият не вярвах, че ще успея, но ми бе непоносимо да си стоя вкъщи.

— Да — промълви мама. — Може би.

И сега аз яздех без посока на границата между земите на Лаклан и Кензи и почти бях спрял да се преструвам, че търся. Ако срещнех хора, което не се случваше толкова често, ги заговарях и ги питах дали не са виждали две деца, но вече не се разочаровах, като ми кажеха не, защото не очаквах друг отговор.

Фалк бягаше в тръс по тясна овча пътека по ръба на едно дере. Вятърът бе започнал да навява студени пръски дъжд и май бе крайно време да се връщам обратно, но реших да остана още малко навън. И изведнъж долу в дерето видях двама души с магаре.

— Ехо-о-о, вие долу — извиках аз.

Те погледнаха към мен. Бяха мъж и жена, и двамата облечени предвидливо в топли дрехи. Мъжът беше с шапка и с кожена връхна дреха, а жената — с вълнен шал и забрадка. Изглеждаха съвсем обикновени хора, от тези, които нямаха възможност да гледат кон и затова трябваше да се задоволят със закаленото дребно магаре. От двете страни на сивия четинест гръб висяха две големи кошници. Може би в тях имаше стока за търговия или просто това беше багажът им за пътуването.

Мъжът вдигна ръка.

— Здравей. Можеш ли да ми кажеш — изведнъж той се спря и присви очи. — Давин? Давин, ти ли си това?

Сега беше мой ред да се втренча. Не мислех, че… Не, сега видях. Дрехите му бяха различни и не бях очаквал да го видя, но това беше главният стражар от Дунарк, същият, който бе помогнал на Дина и на Нико да се измъкнат от Дракан миналата година. А жената до него беше племенницата на учителя Маунус, Вдовицата на аптекаря.