Знакът на жрицата [bg]

— Престани — каза му Вдовицата остро и направи нещо с юздите, така че Фалк изведнъж застана мирно с глуповато изражение. — Нямаме време за глупави номера.

Тя яздеше малко по-напред, а Фалк се държеше по-прилично, отколкото когато го яздех аз. Двамата с главния стражар тръгнахме подире му. Предложих да водя магарето и мъжът ми подаде въжето, без да каже и дума.

Повървяхме малко така — с магарето между нас, без да говорим. Долу, в дъното на долината, не се откриваше такава обширна гледка, но пък вятърът духаше по-слабо. Успях да се постопля и защото вървях със собствените си крака, а не яздех Фалк. Вече изобщо не мръзнех така.

— Какво се случи там? — попитах аз и посочих ръката му.

— Дракан превзе Суларк — каза ми главният стражар с твърд глас.

— Суларк? — изненадах се аз и спрях. — Ами аз си мислех, че…

— Че Суларк е непревземаем? Да, почти всички си мислеха така.

— Но… как?

— Предателство.

Главният стражар буквално избълва следващите думи, сякаш му горчаха.

— Платил на някакъв мъж да сипе отрова във водоема. Само за един ден цялото население на крепостта се разболя. Мнозина умряха, а тези, които оцеляхме, едва се държахме на краката си. След това беше лесно.

Той ме погледна и в погледа му се четеше толкова гняв, че аз за малко да отстъпя няколко крачки назад. Но осъзнавах, че не беше ядосан на мен.

— Хората умираха, в къщите си и по дворовете, и никой не можеше да им помогне. Мухите-месарки пируваха в Суларк.

Щеше ми се да не бе споменавал последното. От време на време бях виждал как мухите покриват тялото на някое малко умряло животно в гъст синьо-черен облак. Мисълта, че това може да се случи на човек… Забих поглед в земята и се свих.

— Как избягахте? — попитах аз. Дракан едва ли бе забравил каква роля изиграха те в миналогодишните събития и само ако ги беше спипал… Не ми се вярваше да ги бе пуснал доброволно.

— С късмет — отвърна ми той. — И благодарение на един стар приятел.

Все още не беше ми казал какво се бе случило с ръката му. Изведнъж цялото ми желание да задавам въпроси изчезна. Но Вдовицата бе спряла Фалк, за да ни изчака, и изглеждаше по-ядосана и от главния стражар.

— Веднага щом разбраха, че това е Мартин, го предадоха на Дракан — каза тя. — И започнаха да му чупят пръстите. По един на ден.

„Ау“, помислих си аз и свих несъзнателно ръка в юмрук, сякаш, за да предпазя собствените си пръсти.

— Искаха да накарат главния стражар… да им разкрие нещо ли?

Той поклати глава.

— Не можах да им разкажа нищо повече от това, което вече знаеха. По-скоро беше просто отмъщение. И за да сплашат и стреснат останалите стражи от старата охрана на Дунарк, на които може да им хрумне да застанат на страната на младия господар.

Младият господар беше Нико. Мнозина в Дунарк го наричаха така сега.