Нови римски разкази [bg]

Искат ли да изразят, че някой е недодялан, невежа, селяндур, в Рим казват: „Ти си от Сгургола, върни се в Сгургола! Защо не си остана там?“ Причината е надменността на римските граждани. На това може да се отговори, че най-големият познава най-малкия и че преди да бъде Рим, Рим със сигурност е бил Сгургола, а навярно и нещо още по-недодялано. Аз обаче съм от Сгургола и този факт ме подтикна да стана прислужник от любов към Консолина, която също беше от Сгургола. Сгодихме се на село, тя дойде на работа в Рим, а после ме уреди за прислужник в дома, където беше готвачка. Каза, че съм неин съселянин, без да уточни, че сме сгодени. И така се озовах заедно с моята годеница в къщата на Паломбини, богат търговец, собственик на магазин в Прати.

Консолина беше момиче като много други в нашия край, привлекателна, ако щете, поне за мен, но доста недодялана. Бузите и бяха алени като две червени ябълки, а където не бяха червени, бяха мургави и дори малко космати. Очичките и бяха черни, живи, направени като със свредел, челото и твърдо и изглеждаше да казва „не“, преди още човек да е проговорил; а над челото гъсти черни разпилени коси. Беше едра, но стройна: жените като Консолина се разширяват само след като се омъжат. Аз, от своя страна, съм нисък, набит, широкоплещест, също брюнет, даже много тъмен, с големи искрящи черни очи, нос копче и мургаво лице. Забележете този факт: и двамата сме брюнети, а това си има значение.

Някой би си помислил, че понеже живеем в един и същи дом, спим в съседни стаи, ядем в една и съща кухня, Консолина и аз сме станали съвсем близки, дори любовници. Ала не беше така. Още на първия месец, откакто бяхме у Паломбини, тя започна да изстива видимо. И една вечер, когато бяхме излезли заедно, тя за покупки, а аз да разходя кучето - черен вълк с определени навици, тя ми го каза съвсем ясно:

- Не ми харесваш вече, ето ти обратно пръстена, по-добре да не мислиш повече за мен.

Почувствах се зле, само си представете - та аз я смятах вече за моя жена и правех планове. Настоях да узная поне причината. Тя отвърна:

- Не ми харесваш вече, това е причината.

Тръгна си ядосана, без да добави друго; заряза ме там с кучешката каишка в ръка, а бедното животно се дърпаше да я следва, защото беше навикнало към нея.

Такива са жените. След онази вечер Консолина не само не се смяташе повече за моя годеница, но и искаше да се махна бързо от къщата, където точно тя ме беше уредила, може да се каже, насила. Правеше ми хиляди лошотии: не отговаряше, когато и говорех, съскаше като пепелянка, ако случайно я докоснех по ръката. И повтаряше като припев:

- Кога най-после ще си тръгнеш?