Нови римски разкази [bg]

- Ние двамата да се сгодим? Съжалявам, но сте сбъркали човека: не мога да се сгодя нито за вас, нито за друг.

- И защо?

- Защото две не прави три... сега, дайте ми покупките: довиждане и всичко хубаво.

Взе набързо пакетите и изчезна в тъмния вход, а аз останах зяпнал от смайване.

Ухажвах я повече от шест месеца, почти всяка вечер я чаках от пет до седем на Пиаца дела Либерта пред дома и, освен когато шефът ми беше в Рим. Изгарях в това очакване, приемах нейните отговори за окуражаващи, търсех да открия в очите и знак на симпатия, каквато нямаше, мечтаех, когато вечер се сбогувахме и тя оставяше макар и само за миг ръката си в моята... Накратко, неусетно се бях уморил. Изведнъж след това „две не прави три“ умората ме обзе напълно и непреодолимо. На другия ден не отидох на Пиаца дела Либерта. Но бях много тъжен; през следващите месеци животът нямаше никакъв вкус, не предлагах на момичетата да ги повозя и когато шефът отсъстваше, прекарвах времето си в моята стая, пушех и гледах в тавана. Мислех за Адалджиза, така е, ала с огорчение и почти с враждебност: защо ми отказа? И то по този начин?

Лятото отмина. В началото на зимата моят странен, капризен шеф ми съобщи, че се установява окончателно в Милано и няма повече да прави совалка между Рим и Милано, а там колата ще си я кара сам. И, както обикновено, едно нещастие води друго: Адалджиза не искаше да знае за мен, а сега останах и без работа. Изчитах съобщенията във вестниците, ходех на интервю, но поради една или друга причина не ме назначаваха. Шофьори в Рим има много, аз бях работил само за един, а той, неизвестно защо, не ми даде препоръка; на всичкото отгоре не знаех и адреса му. Така стигнех ли до графата информация, отбелязвах, че не мога да дам такава, хората свиваха устни и ме отпращаха.

Един ден прочетох съобщение, което ме заинтригува: някой си имаше нужда от шофьор и живееше на Пиаца дела Либерта на същия номер, където беше Адалджиза. Вижте само как е устроен човек: веднага реших, че може да е същото семейство, и всичките ми илюзии се върнаха. Рекох си:

Кой знае, ако живея в същата къща като нея, дали пък няма да ме приеме.

Оказа се същото семейство. Когато открих това при портиера, изпитах радостта на крадец, на играч на тото, установил, че държи печелившите числа. С ликуваща душа се отправих нагоре по стълбите, мислейки:

- Улучих право в десетката... да не се казвам Джовакино, ако този път не успея още с влизането си в тази къща.

Право да си кажа, сега вече не исках нито да се оженя за нея, нито да я обичам, а само да и отмъстя за всички усилия и изтърпени унижения.

Взех стълбите по четири наведнъж, позвъних на вратата, потрепвайки от нетърпение, и си представях: сега тя ще дойде и ще се гипсира, като ме види; ще се направя, че не я познавам, ще кажа, че идвам във връзка с обявата; тя ще мине пред мен, за да ме въведе при адвоката, а в коридора аз, колкото да и дам да разбере кой съм и какво искам, ще я плесна яко по