Един ден от залеза на света [bg]

Той забрави всичко, но скоро се опомни малко и се сети за човек, наречен Стария нос.

„Това по всяка вероятност съм аз, но хич и не искам да знам.“

Пак се отправи нанякъде, беше извън времето, извън болката, в леглото-утроба, едно голямо кльощаво тяло на неродено дете, дълбоко заспало.

„Мирише на праскови.“

Баба му, майката на майка му, го заведе при арменския бръснар на Ел Стрийт, срещу спортната зала. Отначало с бръснаря си поговориха приятелски, после тя каза: „Хайде, качи се на стола.“

Той се качи и седна, а бръснарят заработи. Видя в огледалото един сериозен наглед човек с остър нос като клюн на ястреб. Колко замислено е лицето на човека. Колко странни изглеждат нещата отвътре.

Бръснарят работеше, бъбреше си с баба му и накрая му каза: „Готов си. Честито.“

На улицата баба му бръкна в една хартиена торбичка и извади праскова по-голяма от бейзболна топка.

„Ти изобщо не хленчи — каза тя. — Виждала съм другите си внуци да пищят така, сякаш ги водят на заколение. Изяж тази праскова.“

Той взе прасковата и я поднесе към устата си. Мирисът на прасковата за спящия беше възвърнато време, припомнено от тази все още невероятна красота — прасковата.

Бабата докосна брадичката му с мека носна кърпичка, която също имаше приятен мирис, и докато вървяха, той изяде прасковата, кожицата, сока, месестата част и всичко. Нагърчената кафява костилка пъхна в устата си, за да я почисти, и после затърси джоб, в който да я сложи.

„Този панталон е без джобове — каза баба му. — Ето, аз ще я нося вместо теб.“

„Не.“

„Много добре. Носи я в ръка. Странно нещо е да бъдеш вътре в праскова, нали?“

Той не отговори, защото я познаваше, макар и да не знаеше, че тя е майка на майка му. Беше, която беше. Тя бе самата церемониалност, самата методичност, разумност и праволинейност. Той знаеше, че тя не очаква от него да отговаря на всеки въпрос. Ако той проявеше търпение, много скоро всичко, за което си мислеше, предизвикваше нейния отговор.

„Посей това семе — каза тя. — «Семе» беше думата, която употреби. — Посей това семе и ще порасне дръвче. Прасковено дръвче. През лятото от клоните ще висят праскови. Можеш да се покатериш на дървото, да седнеш на някой клон и да изядеш една праскова.“

Той нищо не каза, но когато се прибраха вкъщи, влезе в обора и тя попита: „Какво има?“ Той погледна към лопатата в ъгъла.

„А, да — рече тя. — Време е да посеем семето.“

Тя взе лопатата и излязоха на големия двор да намерят добро място за едно прасковено дръвче. Тя застана близо до края на двора, до оградата от колове.

„Тук?“

„Не.“

Той отиде в средата на двора, там, където бе градината на баба му, където вирееха домати, пиперки, краставици, бамя, зелен фасул, мента, магданоз, зелен лук, патладжани, тикви, където мирисът на зеленчуци беше свеж и хубав. Баба му заби лопата в меката влажна почва.