Искровете (Историко-географски очерк)

Докъм 1848 година сарафите от рода Арие са се занимавали изключително с лихварство и са отказвали да влагат капитали в недвижими имущества. Около 1850 година почти всички маданджии са били техни длъжници. В 1852 година банкерската къща Арие е принудена да уреди сметките си с двамина маданджии, Шекир бей и Латифе ага, като откупи от тях планината Дупнила в Искровете. Определената цена е 70 000 гроша. В крепостния акт планината е наречена Връшник-Дупнила, „с дванадесет отделни планини, всяка със свое собствено име, от вакъфите на Гаази Мустафа паша в Джебели Рила над селата на Искерите, с едно пространство от 50 000 декара“. И тъй, за да запазят собствеността на маданите, бейовете първо продават част от горите в Искровете. Продажбата е била извършена още по времето на Чакър войвода. Тя е пряка последица от премахването на ангарията.

Още преди края на Кримската война един от двата мадана в Бели Искър преминава в собственост на Майр Алкалай от Самоков. Това е първият пробив в многовековното владичество на бейовете. Към края на войната умира и Хюсреф паша. Неговите наследници се оказват некадърни да управляват трите мадана, ала не бързат да се отърват от тях. Сарафите Арие им предлагат обилни кредити. По този начин те стават фактически съдружници на много маданджии и с прозорливостта си вече виждат деня, когато ще станат пълни собственици на няколко мадана. Това ги подтиква да проучат въпроса за модернизиране на производството чрез изграждането на истинска висока пещ. Идеята им била подсказана от австриеца д-р Унтерберг, настанен като лекар в Самоков. В това начинание те привличат и каймакамина Емин бей, също маданджия и техен длъжник. Дори извикват специалисти от Австро-Унгария…

Все по това време, или в 1859 година, сарафската къща Арие купува от хаджи Ибрахим Кабран половината на Орта мадан в Радуил, изграден малко над моста на Марица, с една видня току под селото. Покупката се налага поради дълговете на агата към сарафите, а те приемат съдружието във връзка с плановете им за построяването на модерна висока пещ. По-късно предвидливият турчин побързал да се освободи и от другата половина на мадана. За нея братята Арие заплащат 105,000 гроша! Споменавам тези подробности, понеже маданът в Радуил е просъществувал най-дълго от всички двадесет и два мадана в някогашния самоковски санджак. Неговият механичен чук е спрял да ехти едва в 1903 година. Заглъхнал маданът не поради липса на руда, а защото едва е кретал като стопанско предприятие. И то още в самото начало. Исак Ариевци едва ли са щели да вземат своя съгражданин Христо Сребърников като съдружник в мадана през десетилетието от 1870 до 1880 година…

Неусетно идва и преломната 1867 година, когато благодарение на капитулациите западноевропейската стомана залива пазарите на обширната Отоманска империя. Нито високата пещ на Ариевци в Самоковско, нито примитивните видни на останалите мадани могат да конкурират евтиното чуждестранно желязо. И тъкмо в тази преломна година наследниците на Хюсреф паша продават на сарафската къща Арие двойния мадан Близнаците край Черни Искър. Така почти всички мадани в Искровете минават от турски в еврейски ръце. Ариевци стават почти пълни монополисти на самоковското желязо. За да закръглят властта си като „крале на желязото“, в 1873 година те откупват и „симуна“ или данъка върху желязото и железните произведения от всички самоковски мадани, който се плащал в натура и възлизал на една осма част от произведените количества.