Като пепел във вихъра
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Зонимир Панчевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Като пепел във вихъра». Краткое содержание книги:
Алена смутено го наблюдаваше, докато докторът с непохватни движения подреждаше бюрото си. Той на няколко пъти се опита да започне разговора. Накрая грабна една дебела купчина книжа и я тръсна на бюрото пред Алена. Когато заговори, гласът му беше изпълнен със съчувствие.
— Всяка седмица получаваме това тук. Враждуващите войски си разменят тези книжа посредством специални куриери.
Алена на знаеше какво да каже. Тя сведе поглед и зачете:
Конфедерирани американски щати
Генерален щаб / Главна квартира
Армията на генерал Лий във Вирджиния
Списък на загиналите и изчезналите:
А. Пълен списък на:
1. Ранените
2. Загиналите
3. Изчезналите
4. Дезертиралите
Забележка: валидно за окупираните територии на: Луизиана, Мисисипи, Алабама
Студена пот обля Алена. Джейсън! Единственият брат, който й беше останал! Вече на два пъти беше виждала тези списъци през последните две години! Тя бавно вдигна глава и погледна угриженото лице на доктор Брукс. Нетърпеливо запрелиства страниците, стиснала зъби, докато откри буквата М. Плъзна пръст по колоната с имената, докато откри това, от което се страхуваше.
Макгарън, Джейсън Р.
Изчезнал в боя, вероятно загинал на 4 окт. 1863.
Редовете заплуваха пред очите й. Четвърти октомври! Това беше преди повече от месец! Джейсън, големият, силният, милият Джейсън! Тя си спомни случая, когато Гейвън тайно беше сложил остри камъчета под седлото на коня й. Джейсън беше този, който я свали от беснеещото животно. А сега беше мъртъв!
— Алена! Алена! — Думите на доктор Брукс я изтръгнаха от болезнената й вцепененост. Едва сега усети, че лекарят държеше ръцете й между своите.
— Добре ли си, детето ми? Бледа си като мъртвец!
Алена кимна безучастно. Учуди си, че не може да заплаче. После рязко се облегна на стола си и със замах помете книжата от скута си. Листовете се разпиляха по пода.
— Алена, не губи надежда! — каза строго лекарят. — Той само е изчезнал, не е мъртъв! Има още надежда, дете!
— Винаги е същото — каза Алена със сподавена въздишка. — Първо казват, че е изчезнал. По-късно потвърждават официално че лежи някъде погребан.
Тя закри лицето си с ръце и отпусна глава напред. Разтърси я силен плач, сълзите рукнаха на потоци по страните й.
Доктор Брукс я потупа успокояващо по рамото. Тя се облегна на него и даде воля на страданието си. Той нежно я изправи на крака и я поведе към едно малко канапе. Там остана да седи до нея, докато тя изплака мъката си. Накрая се поуспокои, а малко по-късно потъна в дълбока дрямка.
Когато се събуди, беше вече късно. Навън се беше мръкнало. Доктор Брукс се надигна от креслото си и пристъпи към него.
— Искаш ли да си отидеш сега вкъщи, детето ми?
Алена разтърка подпухналите си и почервенели от плач очи. Тя кимна уморено.
— Наредих да впрегнат моята карета, тя те чака пред вратата.
— Не! — каза рязко тя. — Аз нали съм с Ол Тар. — Устните й се разтегнаха в треперлива усмивка. — Извинете ме, докторе! Но един опърпан хлапак като мен няма място в елегантната карета. Във всеки случай благодаря за любезността!
— Както искаш — лекарят въздъхна дълбоко. Гледа я дълго, после хвана ръката й. — Ти си чудесно момиче, Алена Макгарън! Малко са младите жени, които биха понесли подобно нещо по такъв достоен начин. — Той се изправи. — Но дори и за едно момче ездата в толкова късен час не е съвсем безопасна.
— Ще се пазя — успокои го тя. След това попита стеснително: — Капитан Лейтимър тук ли е още?
— Не, той си отиде рано следобед. Скараха се днес с майор Мейгръдър. Той обвини Коул, че болката от смъртта на баща му е ограничила диагностичните му възможности като лекар и способностите му като хирург. — Доктор Брукс махна ядосано с ръка. — Това, разбира се, не е вярно. Когато видях днес Коул за последен път, той ми каза, че едва ли ще издържи до края на деня и ще си отиде.
Малко по-късно Алена се покатери по гърба на Ол Тар и насочи коня надолу към реката. Още не искаше да се прибира в къщата на семейство Крейгхъг. Самотна и изоставена, тя яздеше бавно край водата. Вълните тихо се плискаха о брега. Но спокойствието беше лъжливо. Проливните дъждове бяха покачили нивото на реката и течението беше бързо. Водата по всяко време можеше да прелее праговете и да си потърси ново корито — там, където сега беше сушата.
Дъждът беше спрял. Лунната светлина се лееше през бягащите облаци върху набраздената от малки вълнички вода и се разбиваше на хиляди бляскави топчици.
Алена слезе от коня и приседна на брега, като обхвана коленете си с ръце. Тя подпря брадичка върху тях и се загледа към тъмните силуети на бойните кораби в далечината. В душата й отново се надигна безсилен гняв и очите й се напълниха със сълзи.