Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
Внезапно, направо през гъстака, попаднали на малка полянка, обрасла с висока трева. В центъра й — малко дръвце, отрупано с диви вишни.
— Леле!… Каквато е хубост — ако е и сладост… А?
— Къде се изтикахме? — огледал се Стоедин. — Тук май човешки крак не е стъпвал — и вкусил от вишните. — Ммм, като мед са.
— Отсам са по-зрели — обиколил дръвцето Фотко и опитвал най-едрите. — Та, думата ми беше — ти му напълно разтури клетвата. И си говорихме до насита, и ти се оплаках, та пак ми стана интересен животът…
Вдигнал очи към Стоедин, изумено хлъцнал и се задавил. Стоедин лапал вишни и не усещал, че ушите му растат и обилно се окосмяват. Погледнал към застиналия с пълна уста Фотко и на свой ред хлъцнал и се задавил — и Фотковите уши пораснали и сякаш се превърнали на самостоятелни същества: отнякъде се завъртяла муха, кацнала на едното и то самичко помръднало, та я прогонило.
— Харно, ами това па как го правиш? — посегнал към ушите му Стоедин, Фотко посегнал към неговите — едновременно разбрали истината, дръпнали се като опарени и всеки се хванал за главата.
— Н… не може да го бъде!… — трескаво опипал уши Фотко.
Стоедин дръпнал ухо, заболяло го.
— Де да не можеше…
— Като тебе ли съм, бре, побратиме?
— Като мен ли си — не знам, ама… ако аз съм като тебе — жив да ме оплачеш.
Гледали се, що се гледали, Фотко разклатил глава, полюлял уши и успял да ги види.
— Като живи! Побратиме, ами сега?
— Сега — като после — ритнал дръвцето Стоедин, разтъпкал се, пак попипал уши. — Тя каквато стана — стана, ами… я поне да си доядеме.
— А, мен ми се отщя.
Стоедин лапал вишни все по-ядосано, а Фотко любопитно го наблюдавал. Повече промени не настъпвали.
— Растат ли още?
— Е — къде повече!
Стоедин се наял. Помислил, накъсал вишни и ги пуснал в пазвата.
— Защо ти са?
— За спомен.
И Фотко набрал, напълнил пазва и се изкискал:
— Леле, побратиме, сега вече и външно сме побратими.
— Ей в такова положение човек или си туря край на живота, или тръгва да завладява света — изпъшкал Стоедин, попипал пак уши и решително навлязъл в гъстака.
— Аз пък започнах да им свиквам — опитал да го утеши Фотко. — Вярно ти казвам. Сякаш винаги съм ги носил.
И пак така внезапно, направо от гъстака, попаднали в друга полянка. В центъра й — мушмулово дръвце, отрупано с плод.
— Аааа — втурнал се Фотко, сграбчил яростно дръвцето, опитал да го изскубне, опитал да го прекърши — а то се огъвало като пружина и дори клонче не се отчупвало от него.
— Остави го, какво ти е виновно — дръпнал се Стоедин. Разгледал дръвцето, обиколил го, опипал плодовете и откъснал една мушмула. — Да опитаме ли и от тях?
— Недей, побратиме! Ако ти порасне носът ей такъв?
— Тъкмо ще ми приляга на ушите — с хладна ярост дръпнал клонче Стоедин и решително започнал да яде. — Като ще съм урод, пълен да съм. Намеря ли живата вода, ще се поръся, да се очовеча. Инак…
Фотко втренчено го наблюдавал. Ушите на Стоедин изчезнали. Не, не изцяло — станали уродливо малки, едва забележими.
— Тц, инак ми се виждаше по-редовен — бръкнал в пазвата Фотко и му подал вишна. Стоедин я глътнал — ушите му започнали да растат, станали нормални, продължили да растат — и пак станали магарешки.
Стоедин ги опипал, лапнал мушмула — ушите се смалили, смалили — и изчезнали. Хрумнало му — лапнал едновременно мушмула и вишна — и ушите му станали нормални.
— Уф! — облекчено отдъхнал Фотко.
Стоедин бързо набрал мушмули и напълнил пазва.
— Охооох, ако знаеш какви ми работи минават през ума! — хитро се закискал Фотко и също пълнел пазва.
— По-живо, човече, път ме чака — тръгнал Стоедин.
— Хайде да не ходиме при тоя Гуджо, бре побратиме! — последвал го Фотко. — Откажи се от тая щуротия! Защо мислиш, всеки бяга от неговата гора и отдалече я заобикаля?
— Харно. Ти се връщай — спрял Стоедин и погледнал небето. Вече било зрял ден. — Хайде, връщай се.
— Да, връщай се. Веднага — връщай се — заситнил подире му Фотко. — Ти му говориш за негово добро, то…
Навлезли в гъстака и продължили да се катерят.
8
А при айдуците големият огън станал на жар — силна, та бяла. Четиримата гледали камъчето и чакали. Очите им сълзели от горещина и нетърпение. А камъчето и в жарта си оставало също така бистро — не променило нито цвета, нито лъскавината си.
— Защо се не появява? — не издържал Панчо. — Дали не се опече вътре тая лудетина?… Толкова време и…
— Да почакаме още малко — неуверено предложил Ванчо.