Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
— Опитах го! — проплакал Фотко. — Не става! Хвърля я, повървя, та отмина — па се върна да си я взема!… Друго трябва, друго!
— Е, има и друго.
— Кажи го! Век ще съм ти благодарен!
— Харно — кораво го погледнал Стоедин. — Ама не е за казване, а за показване — и яростно викнал. — Не гледай в мене! Натам гледай!
Фотко доверчиво извил глава, Стоедин рязко дръпнал капата от ръката му, нахлупил я и изчезнал.
— Е, ха честито ти отърваване — чул се гласът му.
Фотко се втрещил. Постепенно осъзнал станалото, завъртял се така буйно, сякаш му пламнал гърбът, втурнал се и сграбчил въздуха:
— Недей!… Къде си!… Стоединчо!… Дай си ми я! Тя ми е всичкото! И теглото, и доброто! Как без нея!
Безцелно затичал, спрял и се вслушал. Посегнал насам, посегнал натам — пак се завъртял, като гол сред мегдан, и се сгушил:
— Дай си ми я бре, момче! Ако с нея съм нула, без нея съм хем нула, хем видима, бре! — яростно се замятал, ловял въздуха. — Без хляб и покрив ме оставяш! Стоединчоооо!…
Не се чул ни звук.
— Леле, избяга тоя айдук! — паднал на колене Фотко и полазил като слепец. — Помооощ!… Олелеее!… По-добре се върни, та ме утрепиии, айдукооо!… Ооооо!…
Капата тупнала пред него и Стоедин станал видим.
— С хора искаш да си, а? Видя ли се колко пари струваш? Веднага ме за айдук нарочи — остро го гледал Стоедин. — Хайде, сбогом!
И облекчено си тръгнал. Фотко се съвзел, грабнал капата, нахлупил я и изчезнал. Скоро гласът му запъхтял виновно край Стоедин.
— Крив ли съм, бре, момче? Ако знаеш на какви работи съм се нагледал невидимата… Рекох, че…
— Марш от мене! — забързал Стоедин.
— Ау, как ме изпъди! Ти какво си мислиш, бре? Че аз нямам гордост? Харнооо! Троши глава! Сбогом завинаги!
— Много ти здраве.
Слънцето вече отивало към пладне. Стоедин прекосил дерето, огледал се и тръгнал към насрещния склон, обрасъл с папрат. Пътеката се изгубила, катерел се без път.
— Веднага — „марш“! — внезапно пак се обадил край него гласът на Фотко. — Вместо да си рече; ей, тоя Фотко няма ли човещина? Ако му поискам капата за временно, дали няма да ми я даде да я поносвам и аз, кога ми дотегне да се навирам в очите? Хайде, така решаваме: ще ти я давам понякога. Временно.
— Изчезвай! — троснал се вървешком Стоедин.
— Нали съм изчезнал?
— Изцяло изчезвай! Не ми трябва ни видът ти, ни гласът ти.
— Я! Да не е твоя гората? Ще си вървя, където искам.
Стоедин пак замахнал.
— И там не съм — и примирително предложил: — Хайде, щом си толкоз докачлив — обиди ме и ти, че да ти мине.
— Дотрябвало ми е да те обиждам, дармоедино!
Фотко свалил капата, станал видим и щастливо се ухилил:
— Готово. Сега сме фитка — и му тикнал капата в ръцете. — На, обуй я да посвикнеш. — Стоедин мълком го отбутнал. — Да, ама аз пък ще ти я дам насила!
Нахлупил я на главата му, Стоедин изчезнал за миг — и пак станал видим, а капата тупнала на земята.
— Насила се взема, не се дава, глупако! Пу!
— Ау, ха така! — вдигнал капата Фотко. — Плюна ли ме? Плюна ме. Мед ми капе. Това го Фотко никому не прощава — никому и никога!… Троши глава. Сбогом завинаги.
Нахлупил я и изчезнал.
Стоедин преминал папратовия склон и пак навлязъл в гората. Колкото вървял, толкова повече се сгъстявала, докато станала много тиха и много дива. Стоедин разколебано се огледал и пак продължил — катерел се по нападали прогнили дънери, пробивал си път през гъсталака.
Гласът на Фотко отново изпъхтял зад него:
— Веднага — „пу“!… Много е лесно да се рече „пу“. Детинска му работа. „Пу“ — и в гъстака. Изгубихме ли се? Изгубихме се. И сега ли да се махам?
— Недей — усмихнал се Стоедин.
Фотко свалил капата, станал видим и се изкискал:
— Ти пък да не мислиш, че ако ми беше рекъл да се махна, щях да се махна? Ядец. Аз се вече от тебе не деля. Хайде готово — избирам те за побратим.
— Не ща — поклатил глава Стоедин.
— Защо, бре?
— Побратими са само равните, човече. Ти трябваш ли ми? Охооо — няма повече накъде с тази твоя пуста капа… А аз защо съм ти? Нищо нямам — само едните години — и му хрумнало. — Искаш ли да ти дам някоя и друга?
— А? — замислил се Фотко. — Не. Моите ми стигат.
— А, видя ли?
— Не си прав, бре!… — много се разсърдил Фотко. — Че аз цял живот да ти се отблагодарявам, пак не мога да ти се отблагодаря!… Кога навремето му крадох на тате тая капа… е, на смъртния му одър — Фотко, рече, тикво, недей това, дай да я изгориме! Пък аз — не, дума да не става! И тогава ме прокле: добро да не видиш с нея, рече. Всичко да е твое — и да не е твое. И корем да ти е сит, и око да ти е от сито по-сито, ама да не можеш никога и никому да се оплачеш — и щастливо се засмял. — А ти какво направи? Разтури му клетвата.