Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
Бишо подигравателно се изкикотил.
— Смееш ли се?
— Па аз се смея още от сумрак, ама кой да чуе. Цяла нощ да я печеме — пак няма да се появи.
— Хайде де! — кипнал Ванчо.
— Пак ще си говориме.
— Вади зърното! — заповядал Панчо. — Нека стине.
Станчо бръкнал с ръжена и извадил камъчето. Посегнал предпазливо към него и дръпнал изненадано ръка.
— Па то си е студено. Никак не се е нагряло. Дори, както ми се чини — по-студено е станало.
Опипали камъчето колкото подозрително, толкова и любопитно.
— Ясно — отсякъл Бишо. — Ние я отвънка напичаме, а тя отвътре духа, та стине. Мина ми през ум, че така ще направи, още кога палихме огъня.
— Е, защо мълча досега, бре! — ядосано го тласнал Панчо.
— Някой запита ли ме? — озъбил се Бишо.
— Тц-тц… Бре, да се не види… — унило се почесал Панчо. — Е, сега — що?… Пак трябва да го удряме на мислене.
— Сетих се! — диво викнал Станчо. — Дружино! Щом е толкова хитра и инат, та духа отвътре, значи трябва да я принудиме да излезе чрез нещо, против кое духането не помага! Ще я завъртиме мммного силно! И като й се завие свят, па като политне — и ще се появи прежълтяла, да рече: ах, Станчо, Станчо, стани да седна, че ми премаляха нозете…
— И аз веднага ще я заприказвам! — прекъснал го Панчо.
— Аааа, кокорбаши! — зло се сопнал Ванчо. — Или всички, или никой!
— Както е тръгнало — никой — изкискал се Бишо.
— Пак ще си говориме! — вдигнал камъчето Станчо, притиснал го към гърди и се завъртял около себе си. — И като ми рече: бре, айдук Станчо, от кой си край, да не излеземе земляци? — и аз… — довършил само с движение на устни онова, което се канел да си приказва с Невянка и се завъртял още по-бързо.
Айдуците напрегнато чакали. Дори подигравателната усмивка на Бишо се стопила и на лицето му се четяло и любопитство, и надежда.
9
И тази гора свършила. Пред Стоедин и Фотко се ширнали просторни поляни. Под билото, на припек, имало кошери и колиба с навес.
А на билото се очертавало чудновато съоръжение: висока дървена пирамида на колела с голяма перка като вятърна мелница. Но тази перка се движела не от вятъра, а с помощта на дървени зъбни колела и макари, през които минавало въже с тежест.
Юнак Чило, едър и белоглав, с огромен нос, подпухнал от множество пчелни ужилвания, увиснал на въжето, покачил падналата тежест и насочил перката към насрещното гористо било.
— Добра среща, дядо — провикнал се отдалече Стоедин. — Къде е пътят към Гуджо?
Чило мрачно се загледал в тях. Фотко пъхтял подир Стоедин и дългите му уши се полюлявали при всяка стъпка.
— Добра среща! — повторил Стоедин. — Накъде е Гуджо?
— Е, като ти обадя накъде е — зер ще идеш? — раздразнено изръмжал Чило.
— Така смятам — отдъхнал Стоедин.
— И аз така смятах навремето, ама с едните сметки си останах! — тежко се плеснал по врата Чило, убил кацналата го пчела и политнал от силата на удара си. — Не усещаш ли каква воня вони откъм него, бре!…
— Не.
— Е, хайде усети, па мирясай!… Четири пъти тръгвах да я пробивам! Как? Да е нещо твърдо, да го строшиш и да минеш! А то — воня! И от ден на ден се разпростира!… — сърдито размахал ръчища. — Трови ми мухите тоя гад! Лани бях на еее, онова бърдо! Кой ми плаща мъкненето? Целия ме изнерви! А мухата, дай й да подуши, че си нервен — боде, колкото може!
Мощно се плеснал по бузата да убие кацналата го пчела, политнал и се задържал.
— Това работа ли е?
Хвърлил се към въжето, увиснал и пак вдигнал тежестта. Перката бързо се завъртяла. Стоедин и Фотко се спогледали, Фотко завъртял длан — побратиме, този май е луд — и като забелязал, че Чило го гледа, опитал да преправи жеста си и сконфузено се ухилил:
— Харна мелница имаш, какво мелиш?
— Джигера си меля! — троснал се Чило. — Не виждаш ли, че е духало, бре! Да отпъжда вонята!… А това духало кой ми го плаща! Цяло лято потроших, докато го измайсторя! — и сърдито се учудил. — Защо ставаш нервен и ти, бре!…
— Па сигур прихващам — нетърпеливо се усмихнал Стоедин. — Ти ще ме упътиш ли, или…
— Първо ще пазариме боздугана, па тогава ще упътваме! — прекъснал го Чило. — Млък!… Къде ти е оръжието?… Аз може да съм нервен, ама убиец не съм! И да те упътя, и да пробиеш вонята, без тоя боздуган си все едно умрял. Гуджо си е Гуджо!… Ааа! Вървете след мене! Повел ги към колибата и вървешком продължил:
— Преди години мина оттука един молла — ама стиснааат!… Скъп му се видя!… Не казвам, че не е пробил смрадта — той що е цвете, що е гюбре, разлика не правеше — ама къде е? Ни вест, ни кост!… Няма загуба. Фира-човек.