Реката на смъртта
- Автор: Лебо Рой
- Серия: buckskin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Маринова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Реката на смъртта». Краткое содержание книги:
— Тревожи ли ви нещо, мисис Болтуит?
Тя го изгледа сурово:
— Щом питате, мистър Лий, да, тревожи ме — мисис Болтуит спря за момент и прочисти гърло. — Не мога да уважавам… мъж, който се възползва от женската слабост.
Лий усети, че стомахът му се обърна. Бе смятал по дяволите, бе се надявал — че Индия Ащън няма да каже на никого за случилото се. Но явно надеждите му се бяха оказали безпочвени.
— Когато представя моя приятелка — продължи мисис Болтуит — на мъж, когато смятам за джентълмен, аз очаквам от него да се държи като такъв, а не като последен грубиян с толкова добро момиче.
За момент Лий не разбра за какво става въпрос. После, за негово огромно облекчение, той си даде сметка, че тя изобщо няма предвид Индия Ащън, а говори за малката проститутка, Беатрис. Спомни си, че действително се бе държал доста рязко с нея. Значи това бе накарало старата квачка да се разкудкудяка.
— Беатрис Морган — не спираше мисис Болтуит — е много добро момиче.
— Сигурен съм, че е така, госпожо — отговори Лий. — Може и да съм бил малко груб с нея, но…
— Точно така. Беатрис решила, че е заради професията й.
— Но мисис Болтуит, вие знаете, че това не е вярно. Не съм толкова зелен — той се обърна за да отключи вратата на стаята си. — Но ако съм я обидил, ще й се извиня.
Когато Лий прекрачи прага на стаята, мисис Болтуит му се усмихна с конската си усмивка — изглеждаше доволна.
Лий захвърли багажа си на леглото и отиде да налее вода от порцелановата кана в легена, за да се измие. Изплакна ръцете и лицето си, после намокри косата си и я приглади с пръсти. Огледа се в огледалото над умивалника. Нямаше нищо общо със старото конте от Сан Франциско, нито пък с предишния убиец и сутеньор. От огледалото го гледаше лицето на един уморен, обветрен, безпаричен и притеснен собственик на ранчо за отглеждане на коне. Точно такъв се и чувстваше.
Изтупа прахта от елека си, разхлаби колана с оръжието и набързо изтри с кърпичката си окаляните ботуши. Действително от контето, което представляваше преди, не беше останала и следа. Излезе и заключи вратата след себе си.
Мисис Болтуит вече не седеше на бюрото в основата на стълбището. Стълбите бяха все така празни. Лий тръгна по тротоара надолу по улицата. Каменната настилка не успяваше напълно да се пребори с прахоляка.
Пресече улицата, за да отиде до „Аркадия“. Имаше нужда от една студена бира. В този планински край трябва да разполагаха с лед през цялата година. Пък и докато беше вътре, можеше да се обади на Ре-бека Чейс, за да й напомни за даденото обещание да пази в тайна името на несъществуващия вече Франк Леели. Едно напомняне нямаше да й бъде излишно.
Докато се изкачваше по стъпалата към летящите врати на „Аркадия“, Лий забеляза, че за желязната ограда отпред бяха вързани няколко понита. Сред тях имаше един много хубав червено-кафяв жребец. Изглеждаше почти чистокръвен.
Отне му твърде много време да се сети кой е собственикът на коня.
Вече бе късно за отстъпление — бе влязъл.
Барът беше празен. Очевидно жителите на Крий не си падаха по пиене през работно време.
Но все пак вътре имаше някой.
Шестимата каубои седяха в другия край на барп-лота. Барманът тъкмо им сервираше студена бира в големи хал би.
Сред групата се открояваше един мъж, който не приличаше на селянин. Беше по-едър от другите — най-малко шест стъпки и половина висок. Приличаше на голяма мечка. Но в него имаше нещо особено. Човекът със сигурност бе чужденец. Косата му беше оранжево-червена. Същият бе цветът и на огромната му къдрава брада. Носеше яке от кожата на къртица и бяла риза с колосана яка. Шапката му беше с тясна, извита нагоре, периферия. Бе обут в панталони за езда и високи английски ботуши.
Това можеше да е само един мъж и Лий откри, че се срамува да се срещне с него очи в очи: братът на Индия — Найджъл Ащън.
Но тогава в съзнанието му изплува образът на Джейк с прерязано гърло — убит, ако не според пряката заповед на същия този човек, то най-малкото с негово разрешение. Това го накара да се почувства по-малко притеснен. Гадното чужбинско копеле не бе по-добро от повечето мъже, които познаваше.
Когато Лий влезе, каубоите вдигнаха глави, за да го изгледат. Червенокосият англичанин също го прониза с малките си, светлосини очи. После отново се обърнаха към чашите си. Не го познаха. Пък и как биха могли, когато не се бяха срещали никога преди.
Лий вече си мислеше, че ще успее да си изпие бирата и необезпокояван от никого да напусне „Аркадия“, когато видя барманът да се навежда към един от каубоите и да му прошепва нещо в ухото. Мъжът му хвърли бърз поглед, от който му стана ясно, че няма да мине без неприятности. После щеше да се наложи да размени няколко думи с приказливия барман.